Читать «Маската на Локи» онлайн - страница 153

Неговото собствено усещане за хода на времето нямаше да се промени, колкото и бързо да се носеше през пространството.

Ето защо първата съзнателна мисъл на Том Гюрдин бе, че мъртъвците се намират извън четириизмерната координатна система на пространството и времето. Смъртта е друго място — и не точно място. Смъртта е абсолютното оттегляне.

И никога, при никакви обстоятелства, времето не тръгваше обратно. Нито Гюрдин, нито което и да било живо човешко същество не можеше да пристъпи и крачка назад във времето, също както не можеше да седне зад себе си. Нима това нямаше своя непоклатима логика? За да се озове на това място, той бе потеглил от най-близката страна на тогава, доближавайки също близката страна на преди нас. Както е било винаги, нали?

Втората съзнателна мисъл на Гюрдин беше, че всички хора, които бяха населявали сънищата му, са… той самият. Всеки един от тях е умирал, ала личността му е продължавала напред.

През своите животи той се бе сражавал със саби и пистолети в ръце. Беше купувал и продавал коне и диаманти, хартия и земя, стари коли и подозрителни картини, опиати, твърд алкохол и музика. Беше се любил, имал бе деца, бе писал сонети. Бе въртял грънчарски колела и бе плел мрежи от интриги, бе имал тайнствени видения и пиянски сънища. Бе отглеждал жито и ечемик, рогат добитък и гладиоли, бе строял конюшни и бе прекарвал незабравими съботни вечери. Бе пилял пари и време, младежка енергия и натрупани наследства, бе прекарвал неизброими часове в съдебни зали и болнични стаи, на влакови перони и летищни терминали. Бе посещавал бизнес срещи и погребения, вечеринки и балове с маски, планински върхове и дълбини на собственото си отчаяние. Веднъж дори бе отишъл в Светите земи, за да срещне там смъртта.

Третата съзнателна мисъл на Том Гюрдин бе, че той познава това място. И макар да си даваше сметка, че времето никога — ама наистина никога — не се връща назад, той осъзна веднага, че тази красива, тучна долина, донякъде затулена от утринната мъгла, следваща бълбукащия ручея надолу към морския бряг, бе изчезнала преди близо девет века.

Отново лежеше на хълбок, опрял чело и буза в меката, податлива, затревена земя. Ръцете му бяха изпънати назад. Очите му бяха отворени към гледката, замрежена от щръкналите пред него тревички.

— Спомни ли си сега?

Гласът принадлежеше на Хасан — Хари Съндей. Английският му бе перфектен, макар и леко подигравателен, а може би тъжен?

Гюрдин се размърда и сви ръцете си в лактите. Ръцете му бяха свободни — каквото и да бяха използвали, за да го вържат в онази малка стаичка на термоядрената централа, бе останало от другата страна на времето.

Той повдигна глава, претърколи се на колене, подпря се на дланите си и бавно се изправи. Беше готов ла подскочи във всяка посока, да напада и да отбягва нападение в зависимост от намеренията на Хасан.

Хасан стоеше върху един скален издатък, прилепил ръце до тялото си, като гмурец миг преди да се хвърли във водата.

— Спомних си — рече Гюрдин, докато се надигаше бавно. — Става въпрос за Камъка, нали?