Читать «Маската на Локи» онлайн - страница 150

Том Гюрдин искаше да изгуби съзнание, за да се освободи от болката, но не можеше.

Хасан дръпна кутийката с камъните.

Гюрдин отвори очи. Гледаше право в черните, бездънни очи на арабския водач.

— Това не е човекът — заяви почти натъжено Хасан.

— Но, господарю — намеси се Санди. — Нека опитаме…

— Не! — прекъсна я Хасан. — Достатъчно опитвахме. Той е нищо — отсече и нареди на хората си: — Отведете го и го завържете.

— Не биваше да го правят — отбеляза Изкуственият интелект от другия край на кабела. Говореше на себе си, само дето все още беше свързан с Илайза.

— Какво да правят? — попита Илайза. Другия засега само ги слушаше. Или си беше отишъл.

— Променят параметрите на обшивката — обясни ИИ. — Но не подават правилния код. Сега вече трябва да ги спра.

— Това… добре ли е?

— Необходимо е.

Илайза почака, напрегнала сетива.

— Не бива да го правят! — оплака се отново ИИ, само след няколко милисекунди. — Ще разрушат цялото поле.

Другия най-сетне се пробуди от сънливото си състояние.

— Сканирай хората! — изкомандва той.

— Няма време, сега трябва…

— Сканирай ги!

— Нямат табелки. Не са от персонала. Не им е позволено…

— Един от тях вероятно излъчва характерно енергийно сияние — продължи малко по-спокойно Другия. — Приблизително като… — Последва серия от числа, положителни и отрицателни. Отрицателните съдържаха формулировката на Другия.

— Сканирам… Има такъв там.

— Намери го и го засечи.

— Но неразрешените команди… Магнитното поле губи стабилност.

— Остави ги да продължат.

Гюрдин лежеше там, където го бяха оставили арабите — на хълбок, със завързани на китките и лактите ръце и пристегнати глезени. Беше в някаква тъмна стая, склад или съблекалня, на етажа, където бе помещението на реактора.

Вратата се отвори, пропускайки сноп светлина и нечия сянка. След това се затвори.

Той направи опит да се претърколи, за да види влезлия, но само усука ръце и го заболя още повече. Накрая се отказа, въздъхна и положи буза на бетонния под.

— Том?

— Санди.

— Съжалявам, че стана така с теб.

— Какво иска той? Защо точно от мен?

— Все още ли не знаеш?

— Не, и проклето да е, каквото и да е то!

Тя коленичи и приближи лицето си до неговото. Очите й бяха разширени от изненада.

— Лъжеш, Том Гюрдин. Винаги си усещал силата в себе си. Други измерения, отвъд опита, натрупан в този живот. Но най-силно го чувстваш, когато докосваш камъните. Излишно е повече да го криеш от мен.

— Усетих болка, когато ги докоснах. Болка, музика и цветове — това бе всичко.

— Че какво повече очакваше?

— А?

— Силата винаги се свързва с болка. Музиката и цветовете също присъстват, разбира се. Но най-вече болката. Друг е въпросът, знаеш ли как да я използваш? Или просто криеш познанията си от нас?

Тя повдигна малкия куфар, който бе поставила на пода. Гюрдин го разгледа с крайчеца на окото — беше облицован със зелена кожа, а вътре имаше подредени дебели, жълтеникави пликове. Санди извади два от тях напосоки и ги отвори, като внимаваше да не докосва съдържанието им с пръсти — бяха същите парченца от кафеникаво-червени камъни. Парченцата заподскачаха върху мръсния, сив под.