Читать «Светът на призраците» онлайн - страница 7

Стасяк подсмръкна недоволно.

— Не ми плащат достатъчно, за да се забърквам в тия истории.

Сайлънс яростно се взираше в бурята, след малко се озърна към Изследователката.

— Нещо на сензорите?

— Нищо, Капитане. Никакви познати признаци на живот. Ако вярваме на уредите, тук сме сами. — Изследователката не отместваше от него студения си поглед. — Очаквахте това, Капитане, права ли съм? Затова и вие дойдохте с нас. Знаете какво е онова отвън.

— Да. Знам.

— Оръдията са почти презаредени, сър — съобщи Рипър. — Скоро отново ще бъдем готови за стрелба. Само ни посочете целта.

— Останете в готовност. Еспер, какво виждате? Еспер!

Бяха огромни и ужасни, запълваха съзнанието й, ослепителни като слънцето. Твърде странни, за да ги опознае, твърде неизмерими, за да ги възприеме. Сбираха се в бурята като древни богове на възмездието и блъскаха катера с мълнии. Диана Вертю се силеше да опази собствената си личност сред тази бясна ярост, но човешкото й съзнание беше само дребна и незначителна прашинка, попаднала в поле от неукротима, горчива ненавист. Тя се отдръпна зад психощитовете си, бореше се да отблъсне нечовешките мисли, които ревяха и виеха в бурята. Една по една нейните защитни бариери заставаха по местата си и тя отведнъж се върна в кораба. Капитан Сайлънс й крещеше.

— То е живо — промълви тя унило, умът й като че работеше бавно и тромаво, отново на обичайното човешко равнище. — Бурята е жива и ни мрази.

— Установихте ли контакт? — попита Сайлънс. — Можете ли да влезете във връзка?

— С какво да влезе във връзка? — остро се намеси Изследователката. — Ако навън имаше нещо живо, сензорите щяха да го засекат!

— Те са страшно големи — шепнеше Диана Вертю. — Огромни. Необхватни. Никога не съм се сблъсквала с такава ненавист.

— Опитайте се — настоя Сайлънс. — Точно затова ви взех. Да говорите с… с онова навън.

— Не — отказа Диана Вертю, в очите й горяха сълзи. — Моля ви. Не ме принуждавайте… толкова боли от омразата…

— Направете го! Това е заповед!

И Диана отново устреми съзнанието си навън, в бурята. Есперите винаги се подчиняват на заповедите. Обучението им имаше грижа за това. Онези, които не можеха или не искаха да се научат, просто не живееха достатъчно дълго, за да пораснат. Бурята беснееше. Колосалните тъмни мисли бяха навсякъде около нея и тя беше сигурна, че все още е жива, само защото е твърде дребна да я забележат. Но съзнаваше и как те бавно, тромаво започваха да долавят, че някой ги наблюдава.

Сайлънс се взираше в лицето на младата есперка, разкривено от ужаса, който съзираше вътрешният й поглед. Не си позволяваше да извърне глава. Ако тя умре или полудее, вината ще тежи на неговата съвест. Той разбираше какви рискове пое, когато настоя да я включат в неговата група. Тъничка струйка слюнка протече от ъгълчето на устата й, есперката изстена тихо. Сайлънс не откъсваше поглед от нея.

— Щурмоваци, искам още един прикриващ залп без прицелна стрелба. Один, свали силовия щит. Всички се дръжте здраво. Сега малко ще ни пораздруса.