Читать «Светът на призраците» онлайн
Саймън Грийн
Саймън Грийн
Светът на призраците
В Тринадесета база нищо не помръдва. Вратите си остават затворени, асансьорите са заседнали, никой не пресича сенките. Примигващите лампи мъждукат и гаснат една по една, все по-плътен мрак се прокрадва по стоманените коридори. Малкото компютри, които още са включени в мрежата, бърборят свадливо помежду си в чернеещата тъма и накрая замлъкват сред спусналата се нощ.
В тишината, в мрака нещо шава.
ПЪРВА ГЛАВА
НЕЩОТО В БУРЯТА
Катерът на „Тъмен вятър“ пропадна под кораба-майка — проблясваща сребриста игла, забита в безкрайната нощ. За момент увисна над Граничния свят, наречен Ансилай, после носът му се наклони надолу, двигателите зареваха безмълвно и катерът се плъзна в бушуващата атмосфера като нож, проникващ в търбух. Соплата на двигателите пламтяха ослепително и с неудържимата си мощ тласкаха изящния кораб през освирепелите вихри. Мълнии се виеха край корпуса му, ветрове налитаха злобно отвсякъде, но нищо не успяваше да го тласне встрани от избрания курс. Той пронизваше кипящите облаци със самоуверена лекота, сякаш камък падаше към металната гора.
На Ансилай нямаше океани и планини, само безгранична суха равнина, покрита с ярко блестяща гора, която се простираше от полюс до полюс. Нейните великански метални дървета не познаваха листака и цвета, нито пролетта и есента. Надигаха се с милиони от сивата пръст, студени и безчувствени като безбройни лъснати пирони. Тук-там почти достигаха края на атмосферата, извисяваха се твърди и непоклатими сред нестихващите бури. Ветровете плющяха със злост по голите клони — щръкнали копия върху гладките безлични стволове. Виолетови и лазурни, златисти, сребристи и бронзови, дърветата сякаш се протягаха сред тътена и мълниите, за да посрещнат спускащия се кораб.
Капитан Джон Сайлънс седеше прегърбен в командирското си кресло и наблюдаваше сензорните монитори на таблото пред себе си. Данните се променяха зашеметяващо, твърде бързо, за да ги следи. Точно затова корабният ИИ1 управляваше спускането и Сайлънс нямаше какво друго да прави, освен да напряга очите си пред мониторите. Плътните кълбящи се облаци скриваха от погледа му дърветата, но ИИ ги засичаше чрез сензорите на катера и съответно променяше посоката и скоростта, преценяваше и решаваше, което продължаваше нищожна частица от секундата. И понеже ИИ можеше да обмисля и решава несравнимо по-бързо от Сайлънс, дори ако той бе в психовръзка с бордовите компютри, въобще не възникна съмнение кой от тях да пилотира катера. Но ИИ бе програмиран да щади човешките чувства и току-виж, накрая му позволи да го приземи, ако задачата не му се стори прекалено трудна.
Сайлънс се съсредоточи и се включи в корабните сензори чрез комуникационната си присадка. Внезапно стените на кабината около него избледняха — сензорите му предаваха симулация в реално време на заобикалящото. Мрачни, сякаш подпухнали облаци фучаха край катера със спираща дъха скорост, мълниите бясно целеха корпуса. Сайлънс трепна неспокойно, но запази невъзмутимото изражение на лицето си, за да не притеснява спътниците си. Бурята можеше да си беснее и бълва ярост колкото иска. Нищо не би могло да навреди на катера, докато е издигнат силовият щит. Лъщящите очертания на дърветата се появяваха и изчезваха по-бързо от мигване — според мятането на катера насам или натам по виещ се курс между металната гора към площадките за кацане около Тринадесета база. Вихрите на бурята бяха твърде плътни и тъмни, за да може да се различи самата гора, но въображението на Сайлънс му я представяше като гадна, безкрайна възглавничка за игли. Твърдите метални шипове сякаш го очакваха, същински колове, забити по дъното на ловен трап.
