Читать «Книгата на мъртвите» онлайн - страница 217

Скарпета стоеше до вратата и я гледаше.

— Какъв любовник е той? — подхвърли ехидно доктор Селф. — Бентън, разбирам, но Марино? Отдавна нямам вести от него. Двамата разбрахте ли се? И какво казва Бентън?

— Щом Марино не ти е казал, тогава кой? — тихо попита Скарпета.

— Марино? О, не. В никакъв случай. Не ми е казал за вашата малка авантюра. Бил е проследен до къщата ти от… Боже, как се казваше онзи бар? От поредния главорез на Шанди, на когото беше поръчано да ти внуши да се преместиш.

— Значи ти си го направила. Така си и мислех.

— За да ти помогна.

— Толкова ли е празен животът ти, че имаш нужда да контролираш хората по този начин?

— Чарлстън не е подходящо място за теб, Кей.

Скарпета затвори вратата след себе си. Излезе от хотела. Вървеше по паважа край един плискащ фонтан с коне и влезе в гаража на хотела. Слънцето още не беше изгряло и трябваше да се обади в полицията, но можеше да мисли само за мъката, която можеше да причини един човек. Първата сянка на паника я докосна в едно безлюдно ниво от бетон и коли и тя се замисли за една забележка, направена от доктор Селф.

„Цяло чудо е, че не се е самоубил.“

Дали правеше предсказание, изразяваше очакване, или намекваше за поредната ужасна тайна, която знаеше? Сега Скарпета не можеше да мисли за нищо друго, но не можеше да се обади на Люси или Бентън. В интерес на истината те не изпитваха съчувствие към Марино, може би дори се надяваха, че е захапал пистолета или е паднал с колата си от някой мост, и тя си го представи — Марино мъртъв в пикапа на дъното на река Купър.

Реши да се обади на Роуз и извади мобилния си телефон, но нямаше сигнал и тя се приближи към своя джип, като хвърли бегъл поглед на белия кадилак, паркиран до него. Видя овалния стикер на задната броня, позна инициалите XX за Хилтън Хед. Усети какво става, преди да го осъзнае, и се обърна, когато капитан Пома изскочи иззад една бетонна колона. Почувства как въздухът зад нея се раздвижва, той се втурна напред, а тя се завъртя рязко, когато някой сграбчи ръката й. За една дълга секунда едно лице се изравни с нейното, млад мъж, остриган почти до кожа, със зачервено подуто ухо и безумен поглед. Той се блъсна в колата й и ножът му издрънча в краката й, а капитанът го налагаше и крещеше.

23.

Бул стискаше шапката си в ръце. Беше привел глава на предната седалка, понеже знаеше, че ако седне изправен, както му се искаше, главата му щеше да опре в тавана. Изпитваше гордост, въпреки че току-що бе освободен под гаранция от градския затвор за престъпление, което не бе извършил.

— Благодаря, че ме докарахте, доктор Кей — каза той, докато тя паркираше пред дома си. — Съжалявам за неприятностите.

— Стига си го повтарял, Бул. В момента съм много ядосана.

— Знам, че е така, и много съжалявам, защото вие нищо не сте направили. — Той отвори своята врата и бавно се измъкна от седалката. — Опитах се да изстържа калта от обувките си, но изглежда изцапах килимчето в колата ви, затова трябва да го почистя или поне да го изтупам.