Читать «Книгата на мъртвите» онлайн
Патриша Корнуел
Annotation
Скоро след като се премества в Чарлстън, Южна Каролина, за да отвори частна съдебна лаборатория, Скарпета е помолена да консултира случая по убийството на американската тенис звезда Дру Мартин, чието обезобразено тяло е открито в Рим. Противоречивите доказателства докарват до задънена улица Скарпета, италианските полицаи и съдебния психолог Бентън Уесли. Скарпета открива тревожни съвпадения между убийството на Мартин, неидентифицирания труп на момче в Южна Каролина и отколешния й враг, маниакалния психиатър д-р Селф, и скоро се оказва изправена срещу най-опасния убиец в кариерата си.
Патриша Корнуел
Рим
1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.
9.
10.
11.
12.
13.
14.
15.
16.
17.
18.
19.
20.
21.
22.
23.
info
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите
Изказвам специална благодарност на д-р Стейси Грубър, доцент по психиатрия в медицинския колеж в Харвард и заместник-директор на лабораторията по когнитивна неврология в болница „Маклийн“.
Посвещавам книгата на моя издател Айвън Хелд
Рим
Шуртене на вода. Сива градена вана с мозайка, монтирана върху настлан с теракота под.
Водата течеше бавно от стар месингов кран, а през прозореца нахлуваше мрак. От другата страна на старото релефно стъкло бяха площадът, фонтанът и нощта.
Тя седеше тихо във ваната със студена вода, в която се топяха ледени кубчета, а очите й не изразяваха нищо — вече почти нищо. Отначало те бяха като протегнати към него ръце, които го умоляваха да я спаси. Сега бяха придобили нараненото синьо на здрача. Каквото и да бе имало в тях, вече бе изчезнало. Скоро тя щеше да заспи.
— Ето — каза той и й подаде ръчно изработена чаша от Мурано, пълна с водка.
Частите от тялото й, които никога не бяха виждали слънце, го очароваха, бяха бледи като варовик. Той завъртя крана и водата потече на тънка струйка. Наблюдаваше забързаното й дишане и чуваше тракането на зъбите й. Белите й гърди се движеха под повърхността на водата, нежни като бели цветя. Зърната й, втвърдени от студа, приличаха на неразтворени розови пъпки. Внезапно се сети за моливите си. Как прегризваше розовите гумички, когато беше ученик, и казваше на баща си, а понякога и на майка си, че не му трябват, защото никога не допуска грешки. А в действителност обичаше да дъвче. Не можеше да се удържи, това също беше истина.
— Ще запомниш името ми — каза й.
— Няма — отвърна тя. — Мога да го забравя. — Зъбите й тракаха.
Той знаеше защо го казва. Ако забравеше името му, съдбата й щеше да бъде преработена като лош тактически план.
— Как беше? — попита я. — Кажи как се казвам.
— Не си спомням — пророни през плач, разтреперана.
— Кажи го — нареди й, загледан в загорелите от слънцето ръце с настръхнали от студа руси косми, в младите гърди и в тъмнината между краката й под водата.
— Уил.
— И още?
— Рамбо.
— И ти го смяташ за смешно — рече той, седнал гол върху капака на тоалетната.
Тя рязко поклати глава.
Лъжеше. Подигра му се, когато й каза името си. Засмя се и подхвърли, че Рамбо е измислено име от киното. Тогава й обясни, че е шведско. Ала тя възрази, че не било шведско. Той повтори, че е шведско. Попита я откъде произхожда според нея и пак настоя, че е истинско.
