Читать «Книгата на мъртвите» онлайн - страница 2

— Да бе — отвърна тя през смях. — Като Роки.

— Провери го в интернет — предложи й. — Истинско име е. — Не му беше приятно, че трябва да й обяснява откъде произлиза името му. Това беше преди два дни и не че й имаше зъб, но просто го помнеше. Прости й, защото каквото и да си мислеха всички, тя страдаше непоносимо.

— Да знаеш името ми, ще бъде като ехо — добави той. — Няма абсолютно никакво значение. Просто звук, който си произнесла.

— Никога не бих го казала. — Виждаше се, че е изпаднала в паника.

Устните и ноктите й бяха посинели и тя трепереше неудържимо. Гледаше в една точка. Той й даде да пие още и тя не посмя да му откаже. Знаеше какво ще последва при най-малкия акт на неподчинение. Бе наясно какво я чака и при най-лекия писък. Той седеше спокойно на капака на тоалетната, разкрачен нарочно, за да може тя да вижда възбудата му и да се бои от нея. Тя вече не го молеше, нито му предлагаше да „се възползва от нея“, ако това бе причината да е негова заложница. Мълчеше си, защото знаеше какво би станало, ако го обидеше и намекнеше, че при правенето на секс желанието щеше да е само негово, че тя не би му се отдала доброволно.

— Съзнаваш, че те помолих любезно — каза той.

— Не знам. — Зъбите й тракаха.

— Знаеш. Помолих те да ми благодариш. Само това поисках и бях мил с теб. Помолих те любезно, но ти ме принуди. Принуди ме да сторя това. Разбираш ли? — Той стана и огледа голото си тяло в огледалото над мраморната мивка. — Твоето страдание ме кара да го правя — казваше голото му тяло в огледалото. — А аз не искам да го правя. Ти ме нарани. Разбираш ли как фатално ме нараняваш, като ме караш да го правя? — попита голотата му в огледалото.

Тя отвърна, че разбира, а очите й се пръснаха като летящи парченца стъкло, когато той отвори кутията с инструменти, и сетне, сякаш събрала разпилените частици, се съсредоточи върху резците, ножовете и миниатюрните триони. Той взе торбичка с пясък и я постави на ръба на мивката. Извади ампули с лавандуловосиньо лепило и също ги остави там.

— Ще направя каквото искаш. Ще ти дам каквото искаш. — Беше го повтаряла до безкрай.

Беше й заповядал да не го казва повече. Но току-що го направи.

Ръцете му се потопиха във водата и студенината й го захапа. Сграбчи я за глезените и ги повдигна. Държеше я за студените загорели крака със студени бели ходила и усещаше ужаса и паниката в мускулите й, докато здраво стискаше студените глезени. Държа я малко по-дълго от последния път, а тя се бореше и мяташе отчаяно, като разплискваше ледената вода. После я пусна. Тя пое дъх, закашля се и нададе сподавен вик. Вече не се оплакваше. Беше я научил да не се оплаква. Отне му известно време, но я научи. Вече бе разбрала, че всичко това е за нейно добро, и беше благодарна за жертвата, която щеше да промени живота му — не нейния, а неговия — към по-лошо. Животът му беше гаден. Никога нямаше да се оправи. Тя трябваше да му бъде благодарна за този дар.

Той вдигна плика за боклук, който бе напълнил с лед от ледогенератора на бара, и изсипа последните кубчета във ваната, а тя го гледаше и по лицето й се стичаха сълзи. Мъка. Мъка, граничеща с отчаяние.