Читать «Подземието на смъртта» онлайн - страница 4

— Развалините на Киангхи — каза манджурецът на приятеля си.

Забавиха хода на конете и напълниха револверите, за да бъдат готови за всеки случай. За голямо учудване обаче никой не се показа.

Щом стигнаха пред развалините, скочиха на земята и завързаха конете за една близка черница..

Това бяха внушителни развалини, в които боксерите провеждаха своите събрания.

Най-отпред, на края на внушителна стълба, се извишаваше Буда с чудовищни размери. Краката му бяха скръстени, главата — приведена напред, а ръцете — отпуснати на корема.

Този гигант, който достигаше на височина най-малко десет метра, имаше лице от злато и крака и ръце от сребро.

Отпред на два кръстосани железни пръта висеше голям, блестящ, Летален диск: гонг, запазен в отлично състояние.

Манджурецът, след като се увери, че наоколо няма никаква стража, изкачи бързо стъпалата на стълбата и силно разтърси металния диск с помощта на чук, който също висеше там.

При шума, който произведе този инструмент, някакъв момък, който до този момент сигурно се криеше между краката на бога, скочи пъргаво на земята и се приближи до мандарина и приятеля му.

Беше петнадесет-шестнадесетгодишен китаец с умен поглед и нежно лице, облечен бедно в дреха от груб синкав памук и в къс панталон.

На главата си носеше шапка от оризова слама във формата на гъба, с която покриваше част от лицето си.

— Къде отивате? — попита той.

— На срещата с водача на „Синята лилия“ — отговори мандаринът.

— Името ти?

— Мандаринът Пинг Чао.

Като чу името, младият китаец трепна уплашен, но веднага се овладя.

Гъстият мрак попречи на мандарина и приятеля му да уловят това движение.

— Вас чакат — каза младежът с треперещ глас. — Следвайте ме!

Изкачи се между краката на гигантската статуя и се вмъкна през тесен отвор, който по-рано никой от двамата не беше забелязал.

— Събраха ли се вече? — попита Пинг Чао, преди да влезе.

— Да — отговори младият китаец.

Преминаха това място и се озоваха в галерия, осветявана с фенери с маслени книги, изпъстрени с чудни цветчета и рисунки.

Младият китаец вървеше бързо, сякаш искаше да прикрие необяснимото вълнение, което го обхвана, когато чу името на мандарина.

Като стигна на края на галерията, слезе надолу четиридесет-петдесет стъпала и пое друг път, много по-стръмен, осветен от малко фенери на голямо разстояние един от друг.

— Къде ни водиш? — запита мандаринът, който започваше да се безпокои. — Тук никой не се вижда, нито пък се чува някакъв шум.

— Съвсем не! Гледай!

На един завой на галерията внезапно се появи изумително силна светеща точка. Сякаш гигантски огньове пламтяха в края на този подземен проход.

— Там ли са? — попита мандаринът.

— Да — отговори младежът със задавен глас. — Там са тези, които ще колят християните.

— Като че това не ти харесва — забеляза мандаринът.

— Не, господине — каза той решително. — Аз също съм член на „Синята лилия“.

Младежът ускори крачките си, като че искаше да избегне някой нов въпрос, и скоро стигна до края на галерията. Спря пред огромно подземие, където горяха куп дърва.