Читать «Подземието на смъртта» онлайн - страница 2

И двамата бяха облечени в скъпи монголски костюми Носеха връхни копринени дрехи с широки ръкави, закопчани от дясната страна; панталони, също много широки, от бяла коприна, до под колената; скъпи, високи пояси, към които се закрепваха елегантните чанти за неотлъчното ветрило, лулата, часовникът и очилата; плъстени обувки с високи и много широки подметки.

Различаваха се по шапките на главите си. Манджурецът носеше кръгла шапчица /калотое/, украсена с пауново перо, а китаецът — шапка във формата на конус, украсена на върха с коралово копче и златна точка с диаманти: отличие, запазено за мандарините от втора класа, хора с твърде голямо влияние в Китай.

След галоп от десетина-двадесет минути, през което време не проговориха нито дума, те се изкачиха на малко възвишение и се спряха почти едновременно, поглеждайки към огромния град, който се разстилаше под тях.

Слънцето беше изчезнало зад черен облак, който бавно се издигаше над небосклона. Величествените куполи на храмовете на Фо и Конфуций блестяха под последните му лъчи.

Те огряваха порцелановите покриви на обширните императорски дворци, покривите на осемдесететажните островърхи кули, на укрепленията и на златните върлини, на които се развяваха огромни знамена.

— Гледай, Сум — каза мандаринът, обръщайки се към спътника си. — Слънцето е червено като залято с кръв.

— И грее точно пред императорския дворец — прибави манджурецът и сурова усмивка се появи на устните му.

— Това означава кървава нощ …

— Да, Пинг Чао.

— И най-после ще си отмъстя — промълви мандаринът мрачно.

Манджурецът погледна внимателно спътника си, чието лице изразяваше в този миг неописуем гняв. После каза:

— Значи вярно е, че Уанг се е отрекъл от бащината си религия?

— Да — отвърна мандаринът, поклащайки глава. — Помъчих се да скрия този грях, но не успях.

— Но как така твоят толкова юначен и честен син се е подвел по лъжите на тези чернодрешковци?

— Да вървим — каза мандаринът с въздишка. — Ще ти разкажа всичко, но при едно условие.

— Какво?

— Да ми кажеш как да отмъстя на този отец.

— След половин час ще видиш водача на „Синята лилия“ и преди изгрев слънце пламъците ще погълнат селото, което крие твоя враг.

Обърнаха конете и мълчаливо слязоха от хълма. Слънцето си отиваше зад черния облак и столицата на империята се покриваше със светли точици, сякаш безброй светулки бяха нападали по покривите на огромния град.

Пояздиха известно време през пустото и мълчаливо поле, без да разменят нито дума.

— Ти знаеш какъв юнак беше синът ми, нали? — промълви мандаринът.

— При Таку се биеше срещу японците като лъв! — продължи манджурецът.

— И знаеш колко го обичах?

— Беше единственият наследник на името ти — отговори манджурецът.

— И все пак изостави семейство и вяра, за да стане като ония омразни западни хора, най-страшните врагове на нашата раса — каза мандаринът, силно разгневен.

— И аз забелязах в него от известно време някаква промяна. Избягваше да дружи с мен и приятелите си, не влизаше вече в храмовете на Фо и Конфуций, а нощем отиваше към Минг, където казваха, че имало християни.