Читать «Огненият орден» онлайн - страница 8

Въпреки шока от неочакваното предателство на любимия наставник, Кейтен си оставаше истински учен. Любопитен и леко обсебен от теорията на магията. Кейтен се наведе и внимателно огледа петното, после леко го докосна с пръст. Разноцветната маса се оказа студена и еластична, като желе.

„Хм-м… очевидно са твърде тъпи, за да обръщат внимание на това, което се случва с техните съседи“ — логично предположи Майсторът и внимателно вдигна петното. То веднага се опита да се промъкне през пръстите му, но Кейтен създаде въздушен пашкул, решавайки по този начин и въпроса за транспортирането, защото сега можеше спокойно да сложи опакованото петно в джоба си.

Кейтен беше готов за каквато и да е реакция от страна на пихтиестите същества, но те все пак успяха да го изненадат. Първо петната започнаха да се обединяват в едно голямо цветно петно, давайки време на Кейтен да се подготви и да създаде слаб, за да не привлече нечие внимание, Въздушен щит.

„Сега ще става нещо“ — усети Кейтен, но дори не си и помисли да бяга. Научното му любопитство се оказа много по-силно от евентуалната заплаха, сякаш Майсторът беше наполовина вампир.

В това време огромното петно започна да се трансформира, издигайки се все по-високо и по-високо, докато опря в тавана на тунела. Скоро от петното израснаха крайници — ръце и крака, а след това и глава. След няколко секунди преливащата в най-неочаквани цветове фигура започна да придобива познати черти — петната съвсем точно копираха външния вид на Кейтен!

„Добре измислен защитен рефлекс — възхитено си помисли Майсторът. — Усещайки опасност, петната копират образа на нападателя, увеличавайки го двойно. Мисля, че обикновения човек ще бъде наистина уплашен.“

За съжаление на петната, Кейтен не можеше да се изплаши от подобна трансформация, по-скоро обратното — беше заинтригуван от странните същества. Така че той остана на място, очаквайки с любопитство продължението, игнорирайки риска от преследване.

Разноцветният „Кейтен“ стоеше пред него и също не помръдваше.

— Какво, това ли е всичко? — разочаровано попита Кейтен.

Разбира се, отговори му само мълчание.

— Е, добре.

Ударът от Въздушния юмрук буквално пръсна на парченца човешката фигура, но вместо да паднат на пода като безформени капки, петната отскочиха от каменните повърхности. Приемайки подобна на сфери форма, те започнаха да отскачат от всички повърхности, в които се удряха — пода, тавана, стените, Въздушния щит на Кейтен. Рикошираха от всичко, до което се докоснеха, и постоянно увеличаваха скоростта си. Много бързо целият тунел се изпълни със стотици цветни сфери, носещи се с невероятна скорост. Нещо повече, ударите на тези сфери станаха толкова силни, че на Кейтен му се наложи да укрепи Въздушния щит, а това правеше заклинанието много по-видимо, отколкото преди.

„Време е да се изнасям — съвсем ясно разбра Кейтен. — Тези създания сега ще се разлетят по всички тунели.“

Той хукна по коридора, като постоянно поправяше Въздушния щит и внимателно проучваше околното пространство за чужди търсещи заклинания. В джоба му лежеше грижливо опакованото петно, а всичките му мисли бяха отново насочени към предполагаемото предателство на Ромиус и самоличността на мистериозния спасител. Разбира се, той искрено се надяваше, че принадлежността на наставника към „Децата на дракона“ е измама и е част от добре измислен план на Службата за сигурност на Академията, но изобщо не беше сигурен в това. Кейтен не беше силен в интригите, вероятно затова не толкова отдавна го бяха лишили от званието Майстор за несъгласие с политиката на Академията. А същият този Ромиус въпреки не по-малко активният му израз на недоволство, беше просто порицан. Между другото, в светлината на събитията от този ден някои несъответствия от миналото приемаха съвсем различен вид…