Читать «Огненият орден» онлайн - страница 54

С труд отлепяйки очи, аз се опитах да вдигна ръце… и успях! Много бавно, сякаш бях притиснат с огромна тежест, аз се отдръпнах от стената и приклекнах. Всичко наоколо беше в кръв и, ако се съди по виенето на свят и пулсиращата болка в дясната страна на лицето, това беше основно моята кръв.

Тялото на нападателя лежеше до отсрещната стена. Сега отличникът напомняше по-скоро купчина парцали, отколкото човек. Изглеждаше като смлян в огромна месомелачка…

Едва сдържайки повдигането си, аз запълзях на четири крака към вратата. Нападателят явно беше използвал нещо от рода на Завеса на мълчанието, защото никой не бързаше да ми помогне или поне да попита какъв е този грохот в стаята ми…

Вратата беше открехната, но никой не правеше опити да надзърне в нея. Учениците на Академията се оказаха прекалено възпитани.

Отне ми много време, но все пак успях да допълзя до изхода и буквално се изсипах в коридора.

— По…

Исках да извикам „Помощ“, но движението на устните ми причини такава болка, че не можех да издам и звук повече. За щастие стоящите в коридора ученици ме забелязаха и веднага се втурнаха да помогнат…

Най-обидното беше, че така и не изгубих съзнание. Всичко ставаше сякаш в мъгла. Не можех да произнеса и дума, а и околните ги чувах трудно, но затова пък отлично усещах всичко. И усещането не беше от приятните…

Отнесоха ме до здравния пункт и ме оставиха в грижовните ръце на друида.

— Охо — подсвирна удивено той. — Кой ти го е причинил това?

— Не сме ние — в хор отговориха докаралите ме ученици.

— Ще разберем.

Друидът помогна да ме сложат на леглото и веднага се зае с мен. Усетих, че болката започва да отшумява и на нейно място се появи ужасна умора. Постепенно загубих представа за времето, потапяйки се в мъглява смес от болка и безразличие.

Затворих очи само за секунда, а когато отново ги отворих… В стаята стояха Майстор Ревел и още някакъв непознат за мен Майстор. Изглежда съм бил в безсъзнание малко по-дълго, отколкото си мислех.

— Какво се е случило с теб? — веднага попита Майстор Ревел.

Съдейки по тона, той просто кипеше от негодувание.

— Бях нападнат от ученик от Академията — превъзмогвайки болката в дясната си буза, казах аз. — Мисля, че беше от „Децата на дракона“…

Ако не бях с тежко гадене и слабост, бих могъл да говоря по-членоразделно, но реалността беше такава, че едва движех езика си.

— Невъзможно. Ние заловихме всички.

Не знам откъде плешивият Майстор беше взел такива точни данни, но явно бяха пропуснали някой. Освен това съвсем наскоро той ме уверяваше, че са хванати почти всички. Очевидно се бях срещнал точно с тези „почти“.

— Кейтен каза…

Аз веднага млъкнах, осъзнавайки какво казвам. За всичко беше виновно ужасното физическо състояние, умората и главоболието.

— Кейтен? — изненадано попита Майстора.

— Кейтен казваше… — опитах се да променя изречението, но не измислих нищо смислено. — Жалко, че Кейтен не е с нас.

Майстор Ревел погледна въпросително към друида.

— Нищо изненадващо — сви рамене той. — Получил е тежко мозъчно сътресение.