Читать «Огненият орден» онлайн - страница 261

— Надяваш се да скриеш съществуването на библиотеката? А как ще обясниш пренасянето в Крайдол?

— Ще измисля нещо — махнах с ръка. — Използвал съм индивидуален телепорт за еднократна употреба, например… тоест два телепорта. Макар че те не действат на такива огромни разстояния… Добре де, все ще измисля нещо. Хайде първо да свърша работата, а после ще мина да видим какво не е наред с този череп.

Успях някак си да метна вампира на рамо, отворих пак вратата и погледнах в добре познатия ми коридор на Прокълнатата къща. Никой. Внимателно домъкнах Велхеор в стаята си и седнах на леглото да си почина малко, но не мина и минута и вампирът подскочи във въздуха, сграбчи ме за гърлото и ме вдигна от пода. След като се огледа, той рязко попита:

— Бързо казвай как се озовахме тук!

— Кхъ… — само това успях да кажа.

— От друга страна — започнах да размишлява на глас Велхеор, продължавайки да ме държи в протегнатата си ръка — ако ми кажеш всичко сега, то вече няма да е толкова интересно…

— Пусни ме! — с усилие изхриптях аз.

Пред очите ми вече започнаха да танцуват цветни петна, когато най-накрая вампирът ме пусна и аз паднах на пода.

— Или все пак да ти измъкна признание…

— О-ох — аз поех дългоочакваната глътка въздух и казах раздразнено: — Уточни се какво точно искаш все пак — да разказвам или не.

Вампирът радостно потри ръце:

— Не, не. Аз сам ще разбера. Толкова е възбуждащо — да разгадая сам мистерията… Не ме лишавай от това удоволствие.

— Никога — отговорих честно. — Да вървим и да зарадваме моите приятели, а?

— Нашите приятели — поправи ме Велхеор.

— Най-кървавият вампир на хилядолетието има приятели?

— Има, разбира се — вампирът се усмихна. — Но врагове няма. Живи поне няма.

Е, какво пък, в това можех да повярвам. Въпреки че, доколкото си спомнях, вампирът, убил жената на Келнмиир, все още ходеше по тази земя, но за него Велхеор явно не искаше да си спомня.

Ние напуснахме стаята и слязохме долу толкова тихо, че никой дори не забеляза появата ни — приятелите ми седяха на масата и тихо отпиваха као. За миг се почувствах така, сякаш седемте дни, прекарани в земята на вампирите, не ги е имало. Просто всичко това е било само един глупав кошмар…

— Зак! — Даркин ме забеляза първи. — Къде изчезна толкова време?!

Невил, Чез, Даркин и Стела… Нямаше ги само Наив, Алиса… и Стил. Интересно дали беше се оправил?

— Да, Зак, къде изчезна? — многозначително попита Чез, скачайки от масата. — И най-важното, как мина всичко?

— Какво „как мина“? — попита Даркин, прехвърляйки поглед от мен към Чез и обратно. — И къде ти е белегът?

— Всичко мина нормално — уверих Чез и вече на Даркин поясних: — Минах кратък курс на лечение. Както виждаш, вече всичко е наред. А при вас как е?

— Не добре… — тихо каза Невил.

Съдейки по тона и вида на Викерс старши, ставаше дума за наистина сериозни проблеми. А и той изглеждаше подозрително блед.

— Проблеми с Наив — каза Чез.

— При това сериозни — въздъхна Невил. — Велхеор, радвам се, че се върна. Ние наистина се нуждаем от твоята помощ…