Читать «Огненият орден» онлайн - страница 260

Извадих ключа, сложих го в ключалката на лежащата на пода врата и мислено се помолих:

— Дано да се получи…

Вдигайки тежката врата, аз с изненада и радост видях зад нея пода на библиотеката. Чувството беше сякаш двете помещения бяха застанали перпендикулярно едно на друго, защото рафтовете водеха някъде надолу.

„Само да не се пребия“ — помислих по инерция, макар и да не можех да си представя този процес.

Извадих ключа и хванах крака на лежащия неподвижно Велхеор, после бързо пропълзях под вратата и се свих в очакване на падането, но вместо това само болезнено ударих главата си в пода. В същото време вратата се затвори зад мен от самосебе си.

— Да! — извиках радостно, оставяйки ехото да обикаля из Великата библиотека. — Успяхме! Всъщност не, аз успях!

Действие 8

Лежах на пода, разперил ръце настрани, и гледах безкрайно далечния таван. Разбира се, не точно безкрайно далечен, но беше наистина много нависоко.

— Зак, това ти ли си?

Зад един от рафтовете надникна Велес. В ръцете си държеше огромна книга, на краката му гордо се белееха кожени чехли, а на раменете му беше наметнат червен хавлиен халат. Изглежда библиотекарят беше решил окончателно да се пресели тук.

— Аз съм, че кой друг. Забавих се малко в земите на вампирите.

— Нали обеща да се обадиш след няколко часа — с лек укор напомни Велес. — Вече мина почти цял ден. Помислих, че нещо ти се е случило…

— Случи се. Имахме някои проблеми там, така че трябваше да забавя връщането си.

— А сега всичко наред ли е? — полуутвърдително попита библиотекарят. — Виждам, че белегът ти е изчезнал.

— Наистина ли?! — попитах изненадано и веднага опипах бузата си.

Белегът наистина го нямаше.

— Странно, защо ли? — бях изненадан. — Няма значение, прекрасно е, макар и необяснимо… А, като казах за необяснимото — ти намери ли нещо за черепа?

— И още как! Много подробно описание на артефакта, и има една интересна подробност — той не е от нашия свят.

— Как така не е от нашия свят?

— Ами така. И едва ли някога ще разберем как се е озовал на Великото гробище. Между другото, каквото и да става, в никакъв случай кръвта ти не трябва да попада върху черепа.

Тук наистина изтръпнах:

— Ъ-ъ… и какво ще стане тогава?

— Ами ако се съди по това, което прочетох, черепът взема от човека най-ценното в замяна на способността да командва мъртвите.

— Най-ценното? И кое е то?

— За всеки е различно — сви рамене Велес. — Какво, ти да не го използва?

— Ами така се случи — смутих се аз, трескаво опитвайки се да разбера какво ми е най-ценното освен любимия ми собствен живот. Той поне все още си беше с мен.

— Това е много лошо — поклати глава библиотекарят. — Все още не съм превел целия текст, но нищо добро не чакай от този артефакт.

— Като стана дума за недобри неща — внезапно си спомних аз. — Потърси повече информация за Храма на Пазителите. Нямам представа какво е и къде е, само смътно чух за него.

— Ще потърся, разбира се — тук той най-накрая забеляза лежащия на пода на вампир: — Ей, какво е станало с Велхеор? Изобщо жив ли е?

— Жив е, жив — уверих го аз. — И между другото, трябва да го замъкна в къщата преди да се е събудил.