Читать «Огненият орден» онлайн - страница 259

— Спокойно — не знам на кого го казах, на него или все пак на себе си. — Няма да ни се наложи да си пробиваме път с бой.

Но преди да успея да отворя проход към Великата библиотека, вратата най-накрая беше избита. Тя рухна право върху мен и ако не беше щастливо поставената между пода и вратата мебел, всичко можеше да се окаже много неприятно. А така аз просто бях леко притиснат към пода и нямаше никакъв дискомфорт или чувство за тежест. Осъзнавайки, че започват сериозните проблеми, бързо бръкнах в чантата и докоснах черепа, като дадох кратка команда.

Над мен профучаха няколко вампира, които веднага атакуваха Велхеор. При това още двама останаха на входа да ми правят компания. Явно не се канеха да ме убиват веднага, просто безцеремонно ме измъкнаха изпод вратата и ме фиксираха в пространството, тоест завързаха ръцете зад гърба ми и ме обърнаха с лице към стената. При Велхеор нещата не бяха много по-различни.

— Този трябваше да го приспим, твърде енергично се съпротивляваше — след шум на кратка схватка се раздаде зад гърба ми.

Уау, трябваше им толкова малко време, за да хванат Велхеор? Сериозни момчета.

— Ей, ти, човека! — обърнаха ме и ме вдигнаха за яката като малко кученце. — Кои сте вие? И какво правите тук?

От тона, с който беше зададен въпроса, ми стана толкова неприятно, че незабавно формирах ясен отговор:

— Аз съм Зак, а той — Велхеор. Вмъкнахме се в замъка, за да убием този тук — аз внимателно посочих с пръст обезглавения труп на вампира.

— За какво?

— Лични сметки.

Огледах се и бързо прецених ситуацията — Велхеор лежеше на пода в безсъзнание, до него се търкаляше друг вампир с кукри в корема. Двама вампири охраняваха Велхеор и още двама говореха с мен.

„В голяма беда сме — мислех трескаво. — И всичко това, защото прекалено се отпуснахме. Можехме да убием вампира и веднага да се измъкнем през вратата. Минута, и щяхме да сме в Крайдол. Как може да съм такъв глупак?“

— Това наистина ли е Велхеор? — попита един от вампирите.

— Той е — увери го втория, вдигна Велхеор и го повлече към нас. — Видях го веднъж при боя с миирците. Ох, какъв звяр. Да го убием още сега, докато е в безсъзнание?

— Шегуваш ли се? Тихомълком да убием най-кървавия вампир на хилядолетието? — вдигна вежди очевидно главният сред тях. — Свидетели на това епохално събитие трябва да станат минимум всички жители на замъка. А този — той ме погледна изразително, — този може и сега…

Пръстите около врата ми бързо започнаха да се свиват.

— Помощ — изграчих с мъка.

Когато лежах под вратата, успях да използвам артефакта и да вдигна убития от нас вампир, давайки му проста заповед — да нападне вампирите при произнасяне на кодова дума. И именно нея казах сега.

Обезглавеното тяло се изви във въздуха, издърпа кукри от трупа и с един мълниеносен удар отсече ръката на държащия ме сеонец. Рухнах на пода и веднага се претърколих настрани, докато останалите вампири мигновено забравиха за мен и се втурнаха към мъртвеца.

Врата! Спешно ми трябваше врата! Само че просто нямаше да успея да довлача Велхеор в коридора… освен ако…