Читать «Огненият орден» онлайн - страница 258

Пред очите ми танцуваха звезди, но успях да остана на крака.

— Ти си идиот! — неочаквано злобно ревна вампирът. — Всеки убиец, злодей и крадец си има история! Като дете родителите му са го били, връстниците му са го тормозели, нямал е какво да яде… И какво? Мислиш ли, че това е оправдание?!

Той подскочи към вампира, сграбчи го за косата и с едно късо движение на кукри му отсече главата.

— Не! — извиках със закъснение.

— Отмъщението е извършено — вече спокойно каза Велхеор и хвърли главата на вампира в краката ми. — Преобръщането е спряно, не стана убиец. Какво сега не ти харесва?

— Да, отмъщението е извършено — повторих машинално.

Заобиколих главата в широка дъга, механично вдигнах от пода справочника, амулета и вече безполезната „пелена“. Това просто, делнично убийство изглеждаше толкова ужасно, че буквално блокирах.

„Дракон да ме вземе, дори не знаех името му…“ — някак отвлечено си помислих.

— Слушай, а кога ще разбера тръгнал ли е процесът наобратно или не? Или това е дълъг процес, както и заразяването?

— Нищо подобно — увери ме вампирът. — Забрави ли, че аз значително забавих преобръщането? Така че обратният процес се извършва дори още по-бързо. Няколко часа са достатъчни. Сам ще го почувстваш и видиш.

— Надявам се — въздъхнах аз. — Поне способностите ми по-бързо да се върнат… и белега най-накрая да излекувам…

Велхеор погледна в коридора, но веднага затвори вратата:

— Имаме си гости.

— Толкова бързо?! — бях изумен. — Сигурен ли си, че са за нас, а не по свои си работи?

— Сигурен съм. Не си спомням говорил ли съм ти, че при вампирите има родствена връзка?

— Каза нещо такова — съгласих се аз.

— Така че сигурно този вампир има роднини в замъка и те веднага се усетили смъртта му.

Вратата се разтърси от силен удар и като по чудо остана на мястото си.

— Пътят за отстъпление е отрязан — каза Велхеор и погледна през прозореца. — Е, какво пък, радвай се, че ще умреш човек. Човек — това звучи гордо и така нататък. По-добре да умреш човек, отколкото да водиш мизерно съществуване като недоразвит вампир — нали така казваше?

— Не съм казал това — промърморих аз. — Ти сериозно ли се каниш да умираш?

— Разбира се — весело отговори вампирът. — Не се тревожи толкова, смъртта е нормално явление. Между другото, аз все още не знам какво ни очаква там, отвъд… това е любопитно…

Гледах към неуниващия вампир и изобщо не можах да повярвам, че наистина се кани да умира.

— Защо ме гледаш толкова учудено?

— Нещо не си на себе си — така лесно да се предаваш. А къде е ловният дух и прочие?

— Да, шегувам се — ухили се Велхеор. — Нека да помислим за резервен вариант, защото ако не измислиш нещо, тогава по-добре да умрем в битката. Сам разбираш, че те трябва да са прочели моите справочници по теория и практика на мъченията, и определено са натрупали доста въпроси…

Честно казано, просто не исках да разкривам на Велхеор плана си за връщане у дома и по възможност се надявах да минем без използване на Великата библиотека. Но след споменаването на изтезанията аз с лекота промених своите намерения.