Читать «Огненият орден» онлайн - страница 257

— Намери ли каквото търсеше? — попита Велхеор, без да маха кукри от врата на заловения вампир.

— А, да — размахах книжката под носа на пленника. — Пак ли ще ни уверяваш, че не си спомняш за нападението?

— Аз… аз не знам, откъде се взе това! — по-скоро озадачено, отколкото уплашено, отвърна вампирът. — Макар сега да усещам, че моят знак е на теб… но нищо подобно не помня.

Най-тъжното беше, че му повярвах.

— Дори да е така, това не променя нищо — колкото може по-твърдо казах аз. — Трябва да спра процеса на преобръщане, което означава да те убия.

— Не е задължително да ме убиваш! — бързо заговори вампирът. — Мога да изпълня ритуал, разкъсващ връзката помежду ни, и преобръщането ти ще се прекъсне!

— Не говори глупости!

По принцип, пред лицето на смъртта и аз на негово място също щях да говоря, без да спирам.

— Кълна се, че е вярно! Може да попиташ спътника си!

Велхеор удари вампира по врата с такава сила, че главата му се отметна напред назад и той бавно се отпусна на пода.

— Писна ми — раздразнено каза Велхеор. — Не мислех, че бойният клан толкова се е изродил — дори не направи опит да се съпротивлява.

— Велхеор, той лъже ли? — настоятелно попитах аз.

Вампирът сви рамене:

— Не, не лъже. Но какво променя това?

— Как така „какво променя“? — подскочих аз. — Всичко! Означава, че мога и да не ставам убиец! Но във всички книги пише, че да се прекъсне връзката може само като се убие вампира, дори друидите говориха само за този начин.

— Твърде дълго би звучало: „… да убиеш вампира или да го принудиш да извърши ритуала за прекъсване на връзката“. Твоите предци не са обичали да навлизат в подробности, а друидите никога не са харесвали вампирите. Така че през вековете текста леко се е смалил.

Въздъхнах с облекчение:

— Значи може да го накараш да изпълни ритуала и да приключим?

— Съмнявам се — Велхеор поклати глава. — Твоето преобръщане е отишло твърде далеч, ритуалът има стопроцентов резултат само в началния стадий. Така че продължавай напред — убий го, нали затова дойдохме тук.

Стоях и гледах лежащия пред мен вампир.

„Но аз никога никого не съм убивал — неочаквано осъзнах аз. — Тоест имаше битки с тролове, ходещи мъртъвци, елементали, плъхове, но така… гледайки в очите човека… или вампира…“

— Не мога да го убия — казах тихо на Велхеор.

— Не разбирам — намръщи се вампирът.

— Никога никого не съм убивал…

В това време вампирът дойде в съзнание и започна да ни убеждава:

— Повярвайте ми, аз не съм направил нищо лошо! Ако искате да знаете, аз никога не съм обичал да ловувам! Огледайте се — занимавам се с история и сега не мога да напускам замъка. Но в бойния клан не те смятат за вампир, ако не направиш поне един набег в земите на хората. Аз нямаше да убия момичето, честно!

— Аха, само щеше да я превърнеш в нисш вампир — изсумтя Велхеор. — Лежи и не мърдай!

Дръпнах Велхеор настрана:

— Не мога да го убия…

Велхеор ме погледна замислено и без никаква причина ме удари силно в челюстта. Разбира се, аз изобщо не успях да реагирам, отстъпих назад и изтървах всичко, което държах в ръце.

— За какво?!