Читать «Огненият орден» онлайн - страница 256

„Той наистина е изненадан от появата ми!“ — помислих си озадачен. Въпреки че Велхеор ме предупреждаваше, че вампирът усеща приближаването на обърнат, изглежда тази гадинка нищо подобно не го безпокоеше. Аз преодолях толкова труден, пълен с опасности път, а той дори е забравил, че ме е ухапал!

Изпитах острото усещане, че спирам да разбирам какво се случва.

— Ти направи точно това — и ме ухапа, за да ме превърнеш в нисш вампир!

— Аз?! — истински се изненада вампирът. — Разбира се, аз съм доста отмъстителен, но тогава щях да си отмъстя на цялата ви компанийка, а не само на теб.

Логиката в думите му беше очевидна.

— Тук нещо не е наред. Вампирите нищо не забравят — напомни Велхеор. — По-конкретно, не забравят, освен ако сами не го пожелаят. Но кой би искал да забрави за извършено отмъщение?

Тоест вампирът ни лъжеше? Тогава беше страхотен актьор. Но защо му беше да го прави? Да не смята, че така ще избегне разплатата?

Възползвайки се от объркването ни, вампирът се опита да избяга, но веднага получи тежък удар в челюстта от Велхеор.

— Не ме ядосвай — спокойно помоли той и отново ме погледна: — Помниш ли онова момче — шатерския шпионин? На него също му бяха прочистили мозъка.

— Мислиш, че…

— Лесно е — потвърди Велхеор. — Макар че никога не съм чувал за изтрита памет на вампир. Разбира се, дори и Академията използва подобни методи, но те въздействат само на хората и не толкова деликатно обработват мозъка. По-скоро ужасно непохватно — в действителност просто изгарят парчета спомени, а често и цялата памет.

Да, с тази тяхна практика вече бях добре запознат.

— Значи смяташ, че някой е използвал този вампир?

— Много е вероятно — потвърди опасенията ми Велхеор. — Само не знам защо.

Мисля, че се досещах защо.

— Той ми открадна някои неща — признах аз. — Почакай…

Да питам вампира къде е дневникът на забравения Майстор и моят справочник беше безполезно. Затова пък можех с помощта на картата да намеря откраднатия си амулет — стрелката уверено сочеше към стоящия до стената шкаф.

Пъхнах картата обратно в джоба си и започнах да търся.

— Какво правиш? — озадачено попита нашия пленник.

Между другото, ако се съди по искрения интерес в гласа му, отсечената китка не му причиняваше особени неудобства.

— Търся си нещата — поясних аз, издърпвайки едно след друго чекмеджетата на шкафа.

Справочника, амулета и „пелената“ намерих в най-долното чекмедже под купчина разноцветни и, най-важното, чисти чорапи. Но дневникът на безименния Майстор го нямаше.

Едва взех в ръка справочника, когато по пръстите ми пробяга странен импулс и в главата ми прозвуча весел момчешки глас:

„Ако искаш да получиш обратно дневника на своя роднина, ела в Храма на Пазителите.“

Едва не изпуснах книгата от изненада.

Какво беше това? И какъв е този Храм на Пазителите? Малко ли са ми загадките, че сега и това. И защо детският глас нарече безименния собственик на дневника мой роднина?