Читать «Огненият орден» онлайн - страница 255

Признавам, че очаквах нещо от рода, че вратата няма да се отвори или че ще я отвори непознат вампир, дори тайно се надявах още първия път да попадна на търсения вампир. Но реалността надмина всичките ми очаквания — вратата се отвори от ритник и аз едва успях да отскоча настрана. Отворилият вратата вампир ме блъсна в рамото и спокойно продължи по коридора. Изненадан от неочакваната грубост, аз предпазливо надникнах през вратата и видях…

— Това трапезария ли е или какво? — попитах втрещено.

Приличното по размери помещение беше пълно с маси, а в далечния ъгъл имаше най-обикновен бар с множество дървени бъчви. От няколкото десетки маси бяха заети поне половината, и цветът на течността в чашите на събралите се тук вампири точно показваше какво се съхраняваше в бъчвите. Но мен повече ме интересуваха лицата се събралите се тук сеонци — търсех ухапалият ме вампир. За съжаление, оттук не можех да разгледам всички.

— Аха — доволно потвърди Велхеор. — Много подходящо, аз сякаш изведнъж огладнях.

— Тогава да вървим.

Бързо влязох в трапезарията, така че да не привличам много внимание. Велхеор веднага се отправи към бара за едно питие, а аз седнах на най-близката маса и продължих да се оглеждам.

Изпивайки едната чаша още по пътя, Велхеор седна до мен и протегна втората:

— Искаш ли?

И без да дочака отговор, я изпразни.

— Е, както искаш. Чудесна кръв. Дали да не ударя още няколко чаши?

— Виж какво, сега нямаме време за закуски — намръщих се аз, приключвайки с огледа. — Вампирът го няма тук, да разгледаме по-нататък.

Напуснахме трапезарията и продължихме търсенето. За щастие, аз вече бях измислил как да решим проблема с определянето на етажа, на който е амулетът. Трябваше само да завъртя картата вертикално и стрелката веднага посочи нагоре, като дори изписа точното разстояние. Преценяйки височината на тавана, аз бързо определих на кой стаж трябва да се качим и ние се отправихме към стълбите.

Малко по-късно отново се оказахме пред врата.

— Пак ли ще чукаме? — прозя се Велхеор.

— Разбира се.

— Ама че си дървен.

Хванах дръжката на висящия на пояса ми нож и почуках. Вратата се отвори почти веднага след почукването и пред мен застана търсения вампир.

— Ти! — зловещо изхриптях аз.

— Да — не тръгна да спори вампирът. — А ти кой си?

От този неочакван въпрос аз направо замръзнах безмълвен. Затова пък Велхеор изобщо не се смути — отмести ме настрани, допря кукри до гърлото на вампира и го избута обратно в стаята. Влязох след вампирите, като затворих вратата след себе си.

— Искаш ли да ти освежа паметта? — ухили се Велхеор. — Може би с лек болезнен шок, възникнал следствие откъсване на крайници?

Вампирът удивено гледаше допрения до гърлото му нож, явно опитвайки се да осъзнае случващото се.

— Знаеш ли кой съм аз? Заплашваш ме, и то в Сеон?

Велхеор се ухили и с бърз удар на кукри отсече дясната ръка на вампира от китката.

— А-а! — извика вампирът и продължи вика на болка неочаквано спокоен: — А-ах, да, помня те, ти и още няколко човека тогава ми попречихте да изпия момичето. Но какво правиш тук? По-скоро аз трябва да те търся, за да си отмъстя.