Читать «Огненият орден» онлайн - страница 254

— Ей, момчета, вие накъде?! — неочаквано се разнесе силен глас. — По-добре ни помогнете!

Към нас тичаше вампир, стиснал кукри. Съдейки по висящата встрани ръка, той беше получил рана по време на битката с неживите, тоест скелетите се оказаха не толкова безобидни.

— Остави ни на мира — махна с ръка Велхеор и се отправи към прехода. — И без теб си имаме достатъчно работа.

— Какво говориш?! — изуми се вампирът. — Там тези същества са безброй, изтласкват ни. Чудно откъде ли изобщо се появиха?!

„Ама че лепка“ — помислих си раздразнено.

— Махни ми се от главата — изсумтя Велхеор. — Какви сте такива, с обикновени неживи да не можете да се справите? Спокойният живот ви е изнежил, а?

— Хей, човече, кой си ти всъщност? — внезапно стана предпазлив вампирът. — Нещо не си те спомням. Нов ли си?

— Нов, чисто нов… — Велхеор се обърна и тръгна към вампира, сякаш възнамеряваше да го потупа по рамото, но вместо това изведнъж заби в гърдите му кукри. — А по-точно добре забравен стар. Отпуснали сте се тук без мен — никаква охрана, нулева боеспособност… боен клан, скапаняци…

— Какво правиш? — подскочих аз. — Нямахме намерение да привличаме внимание!

— Да, нещо се поразгорещих малко — призна вампирът и с небрежен жест хвърли трупа от стената. — Да вървим, а?

— Да върв-ъ… — заекнах аз, поглеждайки зад гърба на Велхеор. — Виж!

Към нас тичаха няколко вампира.

— Забелязаха ни — констатира вампирът.

— Поразгорещил се бил — изсумтях ядосано и извадих кукри от ножницата. — Какво ще правим сега?

— Ще се бием, какво друго.

И ние наистина се подготвихме за решителна битка. Напипах черепа в пояса си, надявайки се с негова помощ да призова мъртъвците на помощ, но тогава един от вампирите извика към нас:

— Какво стоите, извикайте помощ! Без Висши няма да се справим!

Ние с Велхеор се спогледахме.

— Както кажеш — бързо отвърна Велхеор, скривайки кукри обратно под плаща. — Да вървим да ги извикаме…

Вампирите изтичаха покрай нас, а ние бавно тръгнахме след тях.

— За какво говорят? — попитах озадачено.

— Не разбра ли? — ухили се вампирът. — За защита на замъка са изпратили само млади вампири. А всички Висши са продължили да се занимават с техните си работи. Явно затова мъртъвците бяха толкова успешни в действията си.

— И какво ни дава това?

— Ами нищо. Видяхме достатъчно вече, време е да действаме.

Едва след като влязохме по един от преходите във вътрешността на замъка, аз със закъснение разбрах, че картата не указва височината. Тоест откраднатият амулет можеше да се намира на всеки от етажите. А за това, че ухапалият ме вампир можеше просто да го е загубил или подарил на някой, се опитвах дори да не мисля.

Ние с бавна, спокойна походка вървяхме по коридорите, като периодично проверявахме по картата. Няколко пъти се разминавахме с местни вампири, но очевидно ни приемаха за свои, поздравяваха ни и се интересуваха какво се случва навън.

Скоро стрелката на картата ни доведе до заключена врата.

— Ще разбиваме ли? — предложи Велхеор.

— Мислех, че се опитваме да не вдигаме шум — напомних аз. — Ще действаме по-просто. — Почуках на вратата: — Има ли някой вкъщи?