Читать «Огненият орден» онлайн - страница 252

Стигнахме до замъка и тръгнахме покрай стената на една от кулите, където се намираше и дупката. Хлапакът се засили да влезе първи, но Велхеор го издърпа.

— Не се пъхай пред батко си — вампирът произнесе странните думи и изчезна в дупката с проблеснала за миг доволна усмивка.

О, не, пак този негов ловен дух… Докоснах джоба с картата. Надявах се да не забрави защо сме дошли в замъка.

Последвахме го. Вече виждах доста по-добре в тъмното, което значително облекчаваше живота ми, но пък не ме радваше особено. Времето до края на трансформацията ми намаляше все повече и повече.

Дупката водеше до неголямо помещение, прилепено до кулата — нещо като склад или сервизна стая. Проверих стрелката на картата и се уверих, че сега следваше да попаднем във вътрешността на замъка. Освен ако, разбира се, момчето не лъжеше само за да види атаката на мъртъвците. Като цяло беше логично да изчакаме началото на атаката и едва тогава да се вмъкваме през стената — така вероятността да попаднем пред очите на сеонците значително намаляваше. Но мисля, че и самия Велхеор не искаше да пропусне такова епично зрелище.

Велхеор надникна навън, огледа се и каза:

— Ха! Изнервени са!

Гърбът на вампира ми пречеше да видя каквото и да е, но не чувах никакви признаци на изнервеност — нито крясъци, нито ругатни, нито дори звуци от бързи крачки. Явно вампирите нервничеха малко по-различно от нормалните хора.

— Изглежда всички са се качили по стените. Мъртъвците приближават.

Като спомена стените, зачудих се как ли скелетите ще ги преодолеят? Тези с магически сили можеха да прелетят над тях, но другите? Едва ли останалите мъртъвци щяха да успеят да разбият портата и да си проправят път навътре.

— Ще се качим на стената от противоположната страна — нареди Велхеор. — Така ще привличаме по-малко внимание.

— Добре — съгласих се аз, макар че вампирът едва ли се интересуваше от мнението ми. — А горе ще проверя по картата накъде трябва да отидем.

За щастие, по пътя към стената така и не срещнахме никого. Изглежда сеонците изобщо не бяха чували за понятието безопасност. Но качвайки се горе, ние едва не се сблъскахме в няколко вампира — те бързаха към противоположната страна на замъка, точно към мястото, където се приближаваше армията неживи. Силуетите на още няколко вампира се виждаха по покривите на кулите. При цялото си желание не можех да видя израженията на лицата им, но ако съдех от позите им, не ставаше дума за паника, а по-скоро за нещо като леко любопитство — прекалено спокойно стояха, сякаш просто са излезли да подишат малко свеж въздух.

— Облечени сме като местните и минаваме за свои, така че може да не се крием, само дребния нека да не се навира много пред очите им, за да няма излишни въпроси — каза с тих глас Велхеор. — Хайде сега да видим как ще се развият нещата.

Изправихме се и със спокойна походка тръгнахме по стената. Няколко пъти покрай нас притичаха вампири, но дори не ни погледнаха, явно наистина ни приемаха за свои.

— Отлично — доволно потри ръце Велхеор. — Ще хванем всичко от самото начало.