Читать «Огненият орден» онлайн - страница 250

— В нищо не съм сигурен — признах аз. — Странно ми е да чуя подобен въпрос от теб, ти все за твоя ловен дух обичаш да говориш.

— Не бъркай ловния дух с идиотизма — заяви вампирът, с което ме хвърли в леко недоумение.

Така и не намерих подходящ отговор, затова свалих черепа от колана и започнах подробно да описвам следващите стъпки на мъртъвците. На глас. Въпреки че според единодушното ни мнение с Велхеор артефактът би трябвало отлично да разбира и мислените заповеди, аз не бях сигурен, че ще мога толкова ясно да формулирам и предам мисленото послание.

„Насочете се към замъка на сеонците. Атакувайте всеки изпречил се на пътя ви вампир, не закачайте хора, в боя използвайте всички налични умения и средства.“

Съдейки по всичко, самият артефакт беше вложил в неживите определени умения, а на някои — и магически способности. Така че за вампирите предстоеше една много интересна сутрин…

— Вървете — заповядах аз, когато приключих с програмирането на неживите.

Те бавно се насочиха право към замъка, а на нас с Велхеор ни предстоеше да го заобиколим, за да се срещнем от другата му страна с приятелите на Мирон. Според плана, повечето от вампирите би трябвало да се струпат на стената, за да отблъснат атаката на неживите, което значително щеше да облекчи задачата ни.

— Имаме около двадесет минути, преди мъртъвците да се дотътрят до замъка — казах на вампира, когато вече бягахме с прилична скорост по посока на Сеон. — Ще ги забележат още на подхода, така че…

— По-добре млъкни и почни да бягаш с нормална скорост — прекъсна ме вампирът. — Че така ще ни надмине дори скелета на еднокракото куче, вдигнато с остатъците от енергия.

Дори да бях тренирал бягане в продължение на десет години, подготовката пак нямаше да ми стигне да бягам наравно с Велхеор. А еднокракия скелет, споменат от вампира, и на един крак се изхитряваше да подскача достатъчно чевръсто, така че изобщо не изоставаше от основната група мъртъвци.

На подхода към замъка ние забавихме темпото и започнахме да се придвижваме с максимална предпазливост. Въпреки че нямаше особена нужда от това — по думите на Мирон сеонците се отнасяха напълно равнодушно към защитата на външния периметър на замъка. Предполагам, че това се дължеше на особеностите на местната политика и спецификата на конфликтите между вампирите. А може би главния замък на бойния клан никой никога да не беше нападал. Не се бяха намерили такива самоубийци… досега.

Не сдържах любопитството си и зададох на Велхеор навеждащ въпрос.

— Точно така — потвърди подозренията ми вампирът. — Сериозни бойни действия мужду вампирските кланове не е имало от много векове. Незначителните сблъсъци и нападения не се броят. Затова замъците се охраняват само отвътре, а около селищата на хората патрулират ловци, така че никой да не избяга.

Изглежда Велхеор дори песни можеше да пее по време на бягане, и при това дъхът му дори нямаше да се накъса.

— Така, тук някъде трябва да е.