Читать «Огненият орден» онлайн - страница 251

Въпреки всички приказки за безхаберието на вампирите, срещата с хората на Мирон беше уговорена на известно разстояние от замъка, в малко дере.

Там ни чакаха водачите, или по-скоро водачът — момче на около петнайсет години.

— Сериозни приятели има Мирон — отбеляза Велхеор. — Опасни. Ей, келеш, ти какво, да не се каниш да ни помагаш?

Момчето в спретнати дрехи подсмръкна и погледна изпод вежди вампира:

— Ами значи… аз, да…

— И как по-точно?

— Ами това… — и той безцеремонно избърса носа си с ръкав. — Знам една дупка в стената. Вампирите не обичат строителството, извикаха майстори от Сеонит, но докато започнат работа, докато домъкнат материали…

Мислех, че ще минаваме през нещо като подземен тунел, но и действителността се оказа също не лоша. Като ще е дупка, дупка да е, важното беше да влезем незабелязани в замъка.

— А ти кой си всъщност? — полюбопитствах аз. — Откъде знаеш за дупката в стената?

— Аз работя в замъка като куриер, а и там живея, в пристройката за хора в двора. Вчера ме изпратиха в Сеонит, за да предам заповедта на майсторите.

Аха, значи все пак в Сеон живееха хора.

— Добре, хайде води ни — нареди Велхеор.

— А вие наистина ли искате да убиете вампир? — невярващо попита момчвто.

— Разбира се — увери го Велхеор. — Ние сме добри вампири, които искат да убият злия вампир.

— Ей! — веднага се възмутих аз.

— Да, да, един вампир, а другият след пет минути вампир — поправи се той. — Така доволен ли си?

— Много повече! — отвърнах раздразнено. — Да вървим вече, скоро ще започне атаката на мъртъвците.

— Мъртъвци? — подскочи момчето. — Уау, а може ли да погледам?!

— Не — Велхеор го перна леко зад врата. — Води ни в замъка, малък. Правото на любопитство трябва да си го заслужиш.

Момчето явно смяташе да отвърне нещо рязко, но поглеждайки Велхеор, промени решението си. Странно, но той ни поведе към замъка съвсем открито, което за пореден път доказваше безхаберието на вампирите от бойния клан. Изглежда нямаха навик да наблюдават района около замъка. Не се стърпях и попитах момчето.

— Шегувате ли се? Охраната не обръща внимание на това, което става извън стените на замъка. Ако някой избяга от селото, стражите и прочие доносници ще докладват незабавно, за което ще им платят добре, едва тогава сеонците бързо ще организират издирване.

Момчето явно се почувства по-уверено и започна да ни залива с приказки, без изобщо да мисли за някаква потайност:

— А и кой нормален човек сам ще влезе в светая светих на вампирите? Макар да припечелвам там като куриер, ако ме заловят, ще мога да се защитя…

Веднага съжалих, че започнах този разговор.

— Стига, затваряй си устата и действай с краката.

Момчето се нацупи и сякаш нарочно започна да се препъва.

— Ей, дребния — Велхеор го тупна по рамото с такава сила, че момчето едва не изхвърча в близкия храст. — Ако се озовем достатъчно бързо в замъка, ще можеш да видиш началото на атаката на мъртъвците.

— Във вътрешната част на замъка спокойно може да се минава над стената, по висящ мост! — зарадва се момчето.

И така забърза, че дори на Велхеор му се наложи да ускори.