Читать «Огненият орден» онлайн - страница 249

— Е, последен напън? — Велхеор потри ръце. — Вмъкваме се в замъка, хващаме ухапалия те вампир, ти го убиваш…

— Аз да го убия? — облещих се аз.

— А кой друг — изсумтя вампирът. — Или си мислеше, че аз ще ти решавам проблемите? Не-е. Ако ти дори за себе си не можеш да се погрижиш, тогава по-добре изобщо не приближавай до Алиса.

Пак това негово изнудване. С такива темпове скоро ще направи от мен свой приемник. Ще получа някаква банално-кръвожадна титла от рода на „най-злобното копеле на месеца“ само за да мога да поканя Алиса на среща. При това изобщо не беше сигурно, че тя ще се съгласи и цялата тази работа щеше да си струва усилията.

— Ей, и аз ще дойда! — Мирон дишаше развълнувано. — Не бих пропуснал такова зрелище!

— С нас няма да дойдеш — отвърнах спокойно аз. — Само ще ни пречиш. Но атаката на скелетите може да я гледаш отстрани.

— Разбирам — тъжно се съгласи Мирон. — Добре тогава, желая ти късмет, дай им да се разберат на тези вампири. А аз ще ви почакам тук… ако нещо…

— Не ти го препоръчвам — обади се Велхеор. — След нападението сеонците със сигурност ще претърсят всичко наоколо, ще намерят това място, а след това и теб. Така че най-добре бягай по-далеч оттук и се скрий в някое от човешките селища.

Мирон се замисли за момент, след това кимна и ми протегна ръка:

— Тогава сбогом.

Стиснах здраво ръката му и напомних:

— Не забравяй, ако всичко мине добре и ние оцелеем, с радост ще те посрещна в Крайдол или Лита. Сигурен съм, че такъв хитрец като теб и без наша помощ ще стигне дотам.

След това се разделихме. Той пое по неговия си път, а ние — по своя. Не знам какво го чакаше Мирон, но нашата пътека ни водеше право към убийството на ухапалия ме вампир. И честно казано, все още не бях сигурен, че съм готов за това.

— Значи все пак реши да насочиш неживите към Сеон — за кой ли път вече замърмори Велхеор, когато тръгнахме към замъка в компанията на мъртъвците. — Ако нападнат хората, това ще предизвика много по-голяма паника и вампирите веднага ще се втурнат да защитават своята собственост, а замъкът ще се окаже на практика празен.

— Не искам да пострадат невинни хора. А паниката сред вампирите и така ще бъде достатъчна — отговорих уверено. — Не всеки ден те атакуват пълчища от мъртъвци.

— Ами всъщност нещо подобно се случва понякога в моите земи и както може би забеляза, ние често наемаме сеонци като бодигардове и пазачи. Така че те много добре знаят как да се справят с неживи и вероятно ще изпитат само лека изненада, поне със сигурност няма да изпаднат в паника.

Обсъждахме този въпрос далеч не за първи път, но за щастие аз винаги отстоявах своята гледна точка.

— Важното е мъртъвците да им отклонят вниманието поне за малко.

— Повярвай ми, неживите изобщо не са им достойни противници — увери ме Велхеор и след кратка пауза добави: — Но може да се позабавляват малко. Хайде, раздавай команди на твоите мъртъвци. Замъкът е все по-близо, време е да се разделим с тях. И между другото, ти сигурен ли си, че ще те слушат? Вярно, видях те вчера как експериментира с вампирите, но такава тълпа…