Читать «Огненият орден» онлайн - страница 248

— Чудесно — зарадвах се аз.

— Но това все още не ви гарантира проникването. Там винаги има сериозна охрана.

Ухилих се доволно:

— Нищо, имаме си отвличаща маневра.

Действие 7

На сутринта се изсипа истински порой. Не онзи весел дъждец, придружен от ярко слънце и весели писъци на деца. И не внимателно разчетен локален дъжд, предизвикан от Майстор за поливане на градинката или по прищявка на някой жител на столицата. Не. Това беше истински, естествен порой.

Толкова беше странно. След като бях прекарал целия си живот в столицата, с внимателно управляван климат и време, нагодено към желанията на хората, за първи път виждах истинска стихия. По тъмното небе се носеха оловносиви облаци, разнасяха се страховити тътнежи и пробягваха редки, но невероятно ярки светкавици.

Стоях под навеса на къщичката, предназначена за пазача на местното гробище, и се наслаждавах на бушуващата природна стихия.

— Защо си станал? — попита Велхеор, който както винаги се появи напълно безшумно до мен.

— Наслаждавам се — отговорих честно. — Такъв силен порой започва, че изобщо не ми се иска да излизам на открито.

— О, да, ти си отгледан под похлупак — в старателно построен и контролиран свят. Но да не си посмял да използваш заклинание за защита от дъжда, веднага ще ни засекат. Ще крачиш през калта, ще се мокриш и миришеш като нас.

— Сякаш не знам — измърморих аз и веднага спрях да изграждам наполовина сплетения Въздушен щит. — Пропит съм до мозъка на костите си с любимия ти ловен дух. Доволен ли си?

— Щастлив — изсумтя вампирът. — Да вървим, очакват ни велики дела. Днес ние двамата ще превземем с щурм замъка на сеонците.

Зад гърбовете ни Мирон хълцна от изненада:

— С щурм? А какво стана с тайното проникване?

— Спокойно, ти вече свърши своята част от работата — преведе ни през земите на сеонците — обърнах се аз към водача. — По-нататък ще продължим сами с малко по-друга… компания, и тя ще осъществи нападението, а в това време ние тихо ще се промъкнем в замъка.

Пристъпих навън и посочих малката горичка в близост до селището:

— Погледни ето там.

— Какво е това? — изненадано прошепна Мирон.

— Това е нашата армия.

В утринния сумрак между дърветата се виждаха многобройни силуети на скелети. Артефактът определено се беше постарал — беше действал цяла нощ, за да ги вдигне всичките. Мисля, че бяха стотици, вероятно към петстотин.

— Красота-а — измърка Велхеор, заставайки до мен. — Бойни качества, разбира се, нямат никакви. Но при липса на друго… Може би ще успеят да отклонят местните поне за малко, за да успеем да се промъкнем вътре.

— Ей, не подценявай моите скелети — обидих се аз. — Ще повоюват малко и ще им покажат на всички къде зимуват раците!

— Я виж как заговори — насмешливо каза вампирът. — А доскоро не можеше да ги понасяш.

В някои отношения вампирът, разбира се, беше прав — тези същества не можеха да внушат нищи друго освен отвращение и ужас. Но когато си прекарал толкова много време в изучаване на артефакта, а след това си дресирал мъртъвците като домашни кученца, неволно започваш да се отнасяш с тях малко по-различно.