Читать «Всичко си има цена» онлайн - страница 122

Затворих и се върнах на масата, като се спрях на бара да си купя цигари. Запалих една и седнах отново. Соли щеше да им каже как съм му предложил петстотин долара, за да се разрови в миналото на Хелън. Щяха да се досетят, че съм имал намерение да я изнудвам. Устата ми пресъхна. Това щеше да обясни защо съм я убил, ако някога ме свържеха с убийството и. Почувствах как се затяга мрежата. Обхваналата ме паника заплашваше да ме задуши. Останах абсолютно неподвижен няколко минути и се опитвах да намеря някакъв изход. Спомних си за Мариан. Тя можеше да има някакви пари, които да ми даде на заем. Влязох отново в телефонната кабина и набрах номера на Дестър. Обади се един мъжки глас. Бях забравил за полицая, когото бяха оставили да наблюдава къщата. Имаше деривати навсякъде. Сигурно щеше да подслушва какво говоря. Знаех, че не трябва да замесвам Мариан в тази история.

— Здравейте — каза полицаят. — Кой се обажда?

Затворих телефона и излязох от кабината. Почувствах се обграден и победен. Едва не се предадох в този момент. Ако имах достатъчно кураж, щях да отида в полицейското управление и да им разкажа истината. Казах си, че все още имам някакъв малък шанс да се измъкна, ако действам много бързо. Трябваше да се отърва от куфара. Ако ме хванеха с него, не виждах как мога да отхвърля обвинението.

Вдигнах куфара и напуснах дрогерията. С бързи стъпки се отправих към централната автогара и влязох в гардероба за багаж.

— Искам да оставя това за няколко дни — казах аз на служителя, който безразлично пое куфара, шляпна му един етикет, даде ми квитанция и го захвърли на една етажерка.

С малко късмет щях да съм извън страната, когато намерят куфара, ако въобще го намереха. Чувствах се по-малко уплашен, след като се отървах от него. Излязох през летящите врати на слънце. Имаше наредени около двайсетина автобуси, чакащи да отпътуват за някъде. Тълпата от пътници се движеше около мене и ме блъскаше, докато аз се опитвах да реша кой автобус да взема. Накрая реших да се отправя за Сан Франциско. Отидох до разписанието, за да видя в колко часа тръгва автобусът.

Докато прекарвах с пръст по дългия списък с имена на населени места, зърнах с периферното си зрение, че един едър мъжага се приближи и застана зад мене.

Усетих как ми се свива сърцето. Обзе ме същият ужас, който човек изпитва по време на кошмарен сън. Бавно обърнах глава. Масивен червендалест мъж в опърпан костюм и широкопола шапка ме гледаше втренчено. На физиономията му ясно беше изписано, че е ченге. Четеше се от километър.

— О’кей, Неш — каза рязко той. — Трябваш ни. Хайде да тръгваме.

Стоях и гледах, неспособен да мисля или да се помръдна.

Друг едър юначага се материализира от тълпата и плътно се приближи до мене.

— Не се вълнувай — каза първото ченге. — Няма нужда да се тревожиш. Лейтенант Бромуич иска да говори с тебе. Хайде, тръгвай.

Отидох с тях до колата и влязох отзад с ченгето, докато другият седна на волана.

Тогава видях трети детектив, който излезе от гардероба с моя куфар в ръка. Той седна на предната седалка и сложи куфара върху коленете си.