Читать «Всичко си има цена» онлайн - страница 123

— Да тръгваме — предложи първото ченге с отегчен и безизразен глас.

Колата потегли.

Погледнах през прозореца към движението по улицата, към хората, крачещи по тротоарите, към витрините на магазините и синевата на небето. Струваше ми се изключително важно да запечатам в съзнанието си всички тези познати неща. Имах предчувствие, че никога повече няма да ги видя.

Стаята беше малка, с мръсно жълти стени и миришеше на застоял тютюнев дим, неизмити тела и карболов разтвор. Мебелировката се състоеше от два твърди стола с прави облегалки и голяма маса, изпоплескана с мастилени петна.

Един отегчен полицай седеше на стол до вратата и мрачно се взираше в голяма синкава муха, която пълзеше по тавана. Седнах на един стол до масата и зачаках.

Бяха изминали четири часа, откакто ме доведоха в тази стая. Бяха ми дали чаша кафе, което стоеше на масата, изстинало и недокоснато. Чинийката беше препълнена с мои фасове.

Полицаят не беше отронил нито една дума през тези четири часа. От време на време преместваше неподвижния си суров поглед към мене и после пак към мухата.

Не си правех никакви илюзии. Бях изпаднал в беда. Това най-вероятно беше началото на края на живота ми. Можеше да е първата крачка към газовата камера. По време на безкрайното чакане бях решил, че единствената ми надежда е да им кажа истината. От адвоката ми зависеше дали съдебните заседатели щяха да ми повярват или не. Поне прощалното писмо на Дестър щеше да им попречи да ме обвинят в убийството му, но дали щяха да повярват, че никога не съм искал да убия Хелън? Дори и да ми повярваха, щях да отида за дълго време в затвора. Може би газовата камера беше за предпочитане пред двайсет години зад решетките.

Вратата внезапно се отвори и ченгето, което ме беше арестувало на автогарата, влезе в стаята.

— Лейтенантът те очаква — съобщи той.

Станах, прекосих стаята и го последвах по един дълъг коридор в друга стая, която изглеждаше по-приветлива от тази, която току-що бях напуснал.

Бромуич стоеше до прозореца с намръщено лице и пура между зъбите. Разположил се върху един стол с твърда облегалка, с лула в ръка седеше Мадъкс.

Бромуич посочи към другия стол.

— Сядай — нареди той.

Полицаят, който ме доведе, излезе и остави вратата по-луотворена. С бавни крачки аз отидох до стола и седнах. Бромуич погледна към Мадъкс.

— О’кей, твой е за десет минути. След това ми трябва на мене.

— Благодаря, лейтенант — отвърна Мадъкс. — Няма да се бавя повече.

Бромуич ме изгледа враждебно и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

Мадъкс започна да пълни лулата си.

— Е, Неш — рече той без да ме гледа — не изкара дълго, нали? Сигурно си се потрудил здравата и си мислел, че номерът ще успее, но доста бързо се провали. Планът ти беше хитър и едва не ме заблуди. Успях да се добера до две улики, които ме насочиха на вярна следа. Проучих миналото ти и открих, че си работил за една хладилна компания преди няколко години. Това ме накара да се замисля. После говорих с мис Темпъл и тя ми каза как се е разхождала насън, а ти си настоял да остави включен фризера. Разбрах как си нагласил всичко. Само две улики и прекрасната ти идея отива на кино, Неш. Наистина умно измислено, но не би могло да се осъществи на практика. Липсата на кръв и отпечатъци определено сочеха към престъпление. Трябваше само да се поразровя повече, за да разбера целия ти номер.