Читать «Всичко си има цена» онлайн - страница 115

Внимавах да не кажа нещо, което можеше да се окаже невярно, но намекнах, че са се карали и понякога той е трошал разни неща. Не бих казал, че буйства, обясних им аз. Може би беше малко сприхав. Внуших им, че не съм изненадан от факта, че Хелън е била убита от него с юмручен удар.

Накрая успяхме да се отървем от тях. Бромуич си беше вече тръгнал. Остана само полицаят, който пазеше до вратата на дневната. Той каза, че Бромуич му е наредил да не си тръгва още няколко часа, в случай че разни зяпачи се опитат да се вмъкнат в къщата.

Мариан реши да се върне в апартамента над гаража. Разбрахме се да се видим отново в десет часа. Изпратих я до апартамента.

— Ще отпътувам за Рим веднага след разследването, Глин, — каза тя. — Искам да се махна от всичко това. Идваш с мене, нали?

Все още имах повечето от двете хиляди долара, които Дестър ми беше платил. Не бяха много, но аз също исках да се махна. Не се поколебах.

— Разбира се, че идвам.

— Ще успееш ли? — погледна ме тревожно тя. — Ще си получиш ли дотогава наследството?

Вперих поглед в нея, без да разбирам за какво говори.

После си спомних, че имах неблагоразумието да и кажа, че чакам наследство, преди да се провалят плановете ми за парите от застраховката.

— Ами не, мисля, че няма да стане сега — отвърнах аз, — но съм сложил настрана малко пари. Ще се оправим. Може да си намеря работа в Рим.

— Да поговорим за това на закуска.

Не обсъждахме повече. Аз се върнах в къщата. Полицаят седеше на терасата и се приличаше на ранното утринно слънце. Той си беше направил кафе и ми кимна с глава, когато минах покрай него и влязох вътре. Спрях се за минута две в преддверието и се опитах да осъзная, че съм ВЪН от опасност. Предстоеше, разбира се, разследването. Някои любопитен следовател можеше да зададе неудобни въпроси, но ми се струваше, че главната опасност е отминала. Изглеждаше невероятно, че планът ми беше толкова успешен. Все още имах да свърша някои работи. Трябваше да изхвърля мръсния парцал от тенджерата, както и пижамата, и халата. Веднага след като останех съвсем сам в къщата, щях да ги изгоря.

Почувствах, че не мога да живея и миг повече без глътка уиски. Напрежението и огромната тревога през последните четири часа ме бяха изтощили. Влязох в дневната и се запътих към бара, но изведнъж замръзнах на място, сърцето ми започна да прескача, а нервите ми заиграха.

В един от фотьойлите се беше изтегнал висок мургав мъж, горе-долу на моя възраст, с чаша уиски в ръка и цигара, увиснала на устните му.

Той вдигна поглед към мене и ми се ухили бавно и мързеливо. Силно загорялото му насмешливо и грозно лице светна, когато той се усмихна и размаха към мене чашата с уиски.

— Скапан навик да се пие по това време — жизнерадостно каза той. — Жена ми ще получи удар, ако ме види. Не съм мигнал цяла нощ, а не мога да издържам, ако не съм спал дванадесет часа.

Останах неподвижен и го гледах, без да кажа нито дума.

— Вие от пресата ли сте? — изтръгна се най-после с усилие от мене.

— Кой, аз? Приличам ли на журналист? — Усмивката му стана по-широка. — Не, аз съм Стийв Хармъс — специален следовател от застрахователната компания „Нашънъл Фиделити“. Чакам старчето Мадъкс. Ще се появи всеки момент.