Читать «Всичко си има цена» онлайн - страница 113

Поставих пистолета до тялото, затворих прозореца, спуснах резето и изтичах по коридора до килера за дрехи. Вдигнах прозореца и го оставих полуотворен.

Свалих си ръкавиците, препуснах нагоре и ги скрих при изцапаните пижама и халат.

Докато слизах по стълбището, чух, че телефонът звъни. Това трябва да е Мариан, помислих си аз. Отидох в кабинета и вдигнах слушалката.

— Глин, какво става? — Гласът и звучеше пискливо и тревожно. — Това изстрел ли беше?

— Да. Остани там, където си. Това беше Дестър. Той се застреля. Не говори повече, трябва да се обадя на полицията. Луис изчезна…

— Но, Глин…

— Затвори сега, искам да телефонирам — казах аз и сложих слушалката.

Отидох до електрическата печка, изключих я, извадих щепсела и я сложих обратно в шкафа. Само след няколко минути полицията щеше да пристигне. Разполагах с много малко свободно време, за да се уверя, че не съм оставил никаква следа или не съм допуснал някаква грешка. Хвърлих поглед към тялото на Дестър и проверих признанието му. Бутнах с крак пистолета по-близо до главата му.

Седях в дневната с димяща цигара между пръстите и се вслушвах разсеяно в дъжда, който биеше по прозорците. Мариан се беше свила на кълбо върху дивана и дремеше. Един полицай с масивен врат стоеше до вратата с гръб към нас. Часовникът над камината показваше четири часа без двайсет и осем минути.

Останалата част от къщата гъмжеше от полиция. Зърнах няколко детективи, които влизаха и излизаха от кабинета на Дестър. Двама журналисти спореха с един полицейски сержант. Те искаха да говорят с мене, но сержантът не ги пускаше в дневната.

Не бяха изминали и четири минути от моето обаждане, когато една патрулна кола спря пред къщата. Десетина минути по-късно пристигна Бромуич с една група от отдела за убийства. Те откриха Луис за по-малко от пет минути.

Бромуич ме запита какво се е случило. Казах му, че съм чул изстрел, слязъл съм долу и съм намерил тялото на Дестър в кабинета, без да открия Луис. Това беше всичко, което можех да му кажа.

— О’кей, сядай в дневната, ще говорим по-късно — нареди той.

Аз се качих горе, облякох си палто и панталони върху пижамата и отново слязох в дневната. Вече бяха довели Мариан от апартамента над гаража. След като Бромуич се увери, че тя няма какво да му каже, освен че е чула изстрела, той я изпрати при мене.

Не си казахме почти нищо. Едва ли можехме да говорим в присъствието на полицая до вратата. Тя се беше свила върху дивана и затворила очи.

Чакахме дълго и нервите ми се изопнаха. Видях един висок, кокалест мъж, който прекоси преддверието, и чух полицаят да казва:

— Направо по коридора, Док, от лявата страна.

Този кокалест мъж беше човекът, който можеше да направи на пух и прах всичките ми планове. Копнеех за едно питие, но не смеех да пийна. Ето защо само пушех и чаках. Към четири часа пристигна една линейка и видях как изнесоха Луис на носилка. Едва тогава с ужас осъзнах, че можеше да съм го убил.