Читать «Всичко си има цена» онлайн - страница 114

— Добре ли е сержантът? — запитах аз полицая до вратата.

Той се обърна и ме изгледа враждебно с малките си остри очи.

— Да, чувства се отлично. Само му е счупен черепа, иначе нищо му няма.

По начина, по който говореше, беше ясно, че не му пука много за Луис. Продължих да чакам.

В четири и половина пристигна друг фургон. Влязоха четирима мъже, които носеха дълъг черен сандък, приличащ на ковчег. Предположих, че са от моргата. Около пет и десет те отново минаха през преддверието със сандъка на рамене, а коленете им леко се подгъваха под тежестта.

След като беше престоял почти десет дни във фризера, Дестър най-после се беше запътил към гроба си. Аз обърнах глава, защото ми прилоша, а глухото тупване на ковчега от раменете на мъжете върху пода на фургона ме накара да изтръпна.

Първите лъчи на зората започнаха да надничат през пролуките на завесите, когато Бромуич влезе в стаята. Той вървеше наперено, а в суровите му очи се четеше самонадеяност.

— Вие двамата може да си лягате. Искам ви на разследването след два-три дни. Съжалявам, че ви задържах. Бях скрил стиснатите си юмруци в джобовете. При думите му пръстите ми отново се отпуснаха, а ръцете ми се разтрепераха.

— Няма ли други въпроси? — запитах аз, като се опитвах да говоря спокойно.

Той се ухили:

— Всичко е ясно. Казах на този дърдорко Мадъкс как е било, но той не искаше и да чуе. Ясно е като бял ден, че Дестър не е заминал в санаториума. По пътя са се скарали. Той я цапардосал, убил я и я скрил в лесничейството. След това разбрал, че не му достига смелост, за да приведе в действие мнимото отвличане, и решил да се измъкне по най-лесния начин. Видя ли признанието му?

Кимнах с глава.

— Ето на, върнал се за пистолета, самоубил се и това е всичко.

Не можех да повярвам, че говори напълно сериозно. Изключено беше да няма някакви подозрения, че нещата не стоят точно така, а сигурно и докторът имаше известни съмнения.

— Значи можем да си лягаме? — повторих аз думите му, за да се уверя, че съм чул съвсем точно.

— Разбира се, лягайте си. Аз ще говоря с пресата. Може би ще искат да разменят някоя дума с тебе, преди да си тръгнеш. Остани още пет минути.

— Добре ли е сержант Луис?

— Той е същият дърдорко. Аз предчувствах, че Дестър ще се върне и бях предупредил Луис да си отваря очите, но тоя смотаняк допусна да му строшат черепа. Нищо, ще се оправи. Главата му е твърда като камък.

Той излезе в преддверието и започна да говори с журналистите. Мариан и аз се спогледахме. Успях да и се усмихна.

— Е, изглежда това е всичко — успокоих я аз. — Предполагам, че ще си тръгнеш утре, по-точно днес. Ще ти помогна да си намериш квартира.

Тя започна да казва нещо, когато журналистите нахлуха в стаята. През следващия половин час отговаряхме на изстрелваните срещу нас въпроси. Искаха да научат нещо за личния живот на Дестър; дали се беше карал с Хелън, как е реагирала тя, какво мислех за тях двамата, все от тоя сорт.