Читать «Слънцето угаснало» онлайн - страница 3

— Аз ще изляза за десет минути. Не мога да оставя жена си сама.

Искаше да тръгне, но Михо протегна ръка, стисна го здраво и като затвори вратата пред него, каза право в очите му:

— Ти си луд! Ние и без това трябва да се измъкваме оттук заради глупостите на жена ти, а ако отидеш до дома си, значи да влезеш право в устата на вълка.

Струмски го погледна изненадан.

— Мислиш, че са я проследили?

— А къде е сигурността, че не са?

В този миг гръмна далечен залп от пушки.

Загоров се дръпна от прозореца.

— Чухте ли? Започва!

Михо посегна към масата и взе пистолет, сложи го в джоба си, после пристъпи с тежки крачки до тъмния ъгъл на стаята и вдигна една пушка.

— Да вървим!

В гласа му имаше нещо ликуващо. Тримата чакаха този залп. Това беше сигналът. Загоров също сложи пистолет в джоба си и взе пушка от ъгъла.

— Да вървим! — повтори той, но в неговия глас нямаше радост, а твърдо решение на волята да премине всички пътища и пречки, по които може да се стигне до една цел.

Единият беше увлечен от самата борба, от сигналите през нощта, от звъна на оръжието и, може би, от желанието да внушава страх със силата си. Загоров имаше белезите на идеалист, който вижда желаната далечна звезда и преминава през борбата, защото е неизбежна.

Само Струмски се смути. За него сигналът като че ли дойде много рано — или съвсем неочаквано, но тъй също прехвърли през рамо пушка, после изпревари другите и излезе в коридора. Жена му стоеше притисната до вратата. Когато го видя, прехапа ръка, за да не извика. Той се хвърли към нея, прегърна я и заговори развълнувано:

— Защо, защо дойде? Да ми създаваш излишни безпокойства. Ах, колко си неразумна!

Тя прошепна, за да не издаде плача си:

— Не се сърди. Тоя гръм ви вика, нали? Аз ще си отида сама, не се безпокой.

В неудържим порив обгърна главата му и той усети треперещите ѝ устни и сълзите ѝ на лицето си.

Другите двама излязоха мълчаливо в коридора.

Надя Струмска замаяна се дръпна, отвори вратата и избяга. Мина двора, излезе навън и започна да тича до ъгъла на първата пресечна улица. Там се облегна в тъмното на една стена и втренчи очи към вратата, от която някой излезе.

По улицата нямаше никой. Електрическата лампа гореше само на срещния ъгъл. Небето беше звездно и спокойно. Никой път градът не е изглеждал така мълчалив и тайнствен. Сякаш из въздуха се носеше голямото събитие, което трябваше да стане.

Тя се вгледа през сълзи. Под светлината на лампата при срещуположния ъгъл само за миг се мярнаха тримата мъже и се изгубиха в тъмнината. Те отидоха. Тя знаеше къде.

Съкрушена, тръгва с колебливи стъпки. Минава още две напречни улици. Спира и отново тръгва. Беше уморена, но чувстваше, че умората не идеше от пътя. Най-после натисна една врата и влезе в дома си. Съвсем бегло тя забеляза, че един от прозорците на втория етаж светеше.

Те живееха на първия етаж. Слугинята си беше легнала. Надя Струмска запали лампата във вестибюла, към който гледаха вратите на трите стаи. На закачалката над огледалото видя шапката на мъжа си. Спомни си веднага, че той беше излязъл с туристическия каскет. Спря се замислена. Паметта ѝ възстановяваше тръгването на Ася, отново го виждаше. Той се шегуваше. Бяха си казали сериозното. Тя знаеше, че той отива, за да се хвърли през тая нощ в една тежка и неравна борба. Може би нямаше да се върне. Те приказваха върху всичко и бяха решили, че друг път няма — тя с плахия възторг на влюбена, мъжът със съзнанието на борец. И когато тръгваше, оставаше да се пошегуват. Страшното бе изчезнало в думите.