Читать «Слънцето угаснало» онлайн - страница 2

— Е, Любо!

Сянката на голямата глава при прозореца се обърна.

— Нищо още!

— Колко е часът?

— Дванайсет без четвърт.

По улицата неочаквано се чуха стъпки. Любен Загоров се дръпна още повече от прозореца, но, скрит зад завесата, той погледна навън. Дворната врата изскърца и по стълбите към входа на къщата се промъкна тихо една сянка.

— Сигурно е Здравев — прошепна Струмски.

— Или полицай! — с присмех каза Михо.

Тримата се струпаха предпазливо на прозореца откъм входа, в същия миг в ръката на всекиго блесна металът на пистолет. Ася Струмски изговори учудено:

— Жена ми!

Наистина една женска фигура беше се изправила пред входната врата. Чу се звънец.

Струмски бързо излезе. През стъклото на входната врата той погледна жената, преди да отвори, като че ли се боеше да не е сбъркал.

Жената остана за миг мълчалива и неподвижна, после, внезапно зарадвана, протегна ръце и увисна на врата на мъжа. Той заговори с упрек, но всяка негова дума криеше тревога и нежност.

— Защо дойде? По тоя час как посмя да тръгнеш сама? Това е неблагоразумно. Нали знаеш каква е тази нощ. Надя, ти ми създаваш само безпокойствие.

Тя се притискаше до него и и нежно го галеше.

— Не се сърди. Исках само още веднъж да те видя. Не можеш да изтрая. Нашата къща е толкова близо. Сега веднага ще си отида.

Тя беше без шапка, наметната леко с някакъв шал, трепереше от нощния хлад или от тревога. Косите ѝ падаха върху очите, държеше се плахо, в тъмнината се очертаваше безкрайно нежният ѝ профил. Гласът ѝ тръпнеше от вълнение, а немирните коси и тъмното криеха изобилните сълзи на очите. Тя плачеше и изнемогваше в мъката да скрие това от мъжа. Той притвори вратата, обгърна главата ѝ с двете си ръце и я целуна.

— Сега си иди.

И веднага се разтревожи.

— Господи! Как ще си отидеш сама. Защо вършиш такива лекомислия!

Тя се освободи от прегръдката му, загърна се с шала.

— Не се безпокой, улиците са съвсем пусти. Само за няколко минути ще изтичам до къщи. Ася, ти кога ще си дойдеш?

— Чакай ме утре по обед. Нали ти казах вече.

— Ах, така ме е страх за тебе! Ася, не можеш ли да се откажеш?

Последните си думи произнесе така, като че ли дълго ги е задържала, може би се е срамувала от тях и сега, на прага на най-голямо отчаяние, те се откъснаха от сърцето ѝ. Но се опомни бързо и преди той той да възрази, заговори:

— Не. Не. Не ме слушай. Ох, не съм малодушна, аз зная защо си тука и разбирам колко глупави са молбите ми.

Тя знаеше всичко, което мъжете щяха да вършат, уверяваше, че не е малодушна, но това звучеше като урок, който трябваше да повтаря, навярно по негово внушение. Извърна глава, за да прикрие сълзите си. Той забеляза нейната тревога и се реши да ѝ даде най-малката утеха.

— Почакай. Аз ще те изпратя.

Отиде при другарите си.

Михо се беше изправил сред стаята и изглеждаше неизмеримо голям. Загоров се беше върнал при прозореца откъм улицата. Два от револверите отново лежаха на масата. Струмски се обади: