Читать «Слънцето угаснало» онлайн - страница 14

Глава IV

Илов излезе почти веднага след Младенова, спря за миг на ъгъла пред сладкарницата, сви устни и втренчи едното си око в пъстрата тълпа. Погледът, нервно изопнатото лице, издаваха неговата мисъл, от която беше обхванат, без да вижда нищо друго. В момента тоя дребен, немощен човек изглеждаше страшен. Той имаше нежни, нервни ръце, които непрекъснато се гърчеха.

Неговите идеи го бяха приближили до една крайна политическа група, за която извършеният преврат звънеше като плесница. Пасивна или действаща подмолно през времето на сваленото правителство, тая група след преврата видя, че бе изпуснала най-сгодния момент, за да нанесе удара, с който заплашваше от редица години.

Тодор Илов беше от най-крайните членове на тая партия. Всъщност той не би стоял нито миг като организиран член, защото нито идеите, нито характерът му признаваха, че по пътя на една организация ще постигне мечтания от него строй. В своите бленувания той вярваше, че техният удар ще бъде кипналият гняв на бедните народи и понеже всяка масова и искрена постъпка не иде от канони, а от сърцето, той не търсеше организацията на партията.

От своите крайни схващания Илов мина към дисциплината на партията, когато разбра, че неговият бъдещ обществен строй не се възприема така широко от масите на същия народ, който той мечтаеше да направи щастлив. По тоя случай той бе яростно измислил: кучето иска насила да свикне със свинско, добре, той ще го „свикне“!

Тая малка дума криеше за него демонични представи — деня на бунта, на завладяване на властта, на обявяване на царството на онеправданите.

Няколко думи на Ведрова тая вечер го вълнуваха силно. Мислеше за червеите, за „тези, които идват после“, които създават всяка борба, за да ползват единствено облагите. Имаше основание да се страхува, че в тяхната партия има гнезда на червеи, и едно смело решение се налагаше в главата му.

Втренченото око не виждаше пъстрата тълпа. В тия няколко мига като че ли преценяваше постъпката си. Изведнъж пъхна едната си ръка в джоба и бързо тръгна. До двореца премина с мъка между гъстата тълпа. Точно пред „Балкан“ повика един младеж, отдели го настрана и му каза нещо. Младежът дочака трамвая, който се зададе, и бързо се качи. Илов продължи надолу по „Търговска“. В една дрогерия помоли за телефона и повика няколко номера.

По булевард „Дондуков“ се отби в един локал и отново говори с някакъв младеж. След това мина край черквата „Св. Неделя“, през улица „Клементина“ и в няколко къщи остави записки.

Беше вече девет часа, когато се прибра в своя дом. Той живееше някъде между „Позитано“ и една пресечна улица. Зад оградата му започваше голямо, неравно поле, от което го делеше една река. Малката бедна къщица се намираше сред широк двор, отдалечена от други къщи. Преди да влезе, Илов отвърза едно едро черно куче и го пусна. Кучето залая високо, подскочи и веднага легна до дворната врата.