Читать «Още един скандал» онлайн - страница 49

— Разбирам. — Не че беше снобка, една нейна приятелка беше наследила пари от трима благородници, никой от които не беше женен за майка й, но подозираше, че при Големия Бил става въпрос за съвсем различно нещо. — Май животът ти не се е стекъл леко, но ти добре си се справил.

— Аха, вярно е. — Той се намръщи свирепо. — Некои хора — не ми се ще да казвам имена, обаче виждаш ли оня блондин, дето омагьосва тъпите гъски? — си въобразяват, че са много далече от нас, обаче не е вярно. Ама изобщо.

Той говореше за мистър Ръмбилоу. Страхотно! Големия Бил пъхна палци в тирантите си, залитна и се озова по-близо до Мадлин.

— А ти си хитруша.

Дай боже. Дано успее да измъкне от Големия Бил информация без да се насади на пачи яйца.

— Значи си с мистър Ръмбилоу от доста време? — попита тя и се отдръпна.

— Ръмбилоу. — Големия Бил се изкиска. — Ръмбилоу. — Нов смях.

— Какво смешно има?

— Ръмбилоу звучи като име на град, нали? — Големия Бил й смигна.

— О. — Изглежда подозренията на Мадлин бяха оправдани.

— Искаш да кажеш, че това не е истинското му име.

— Не че съм ти го казал.

— Не, не си. — Въпреки че цялата беше в слух, а ушите й щяха да хванат мускулна треска. — Много отдавна ли си с него?

— Аха. Бая отдавна. Обаче виж: въобще не казвам, че е тъп. — Големия Бил набърчи чело и заби поглед в краката си. — Акъл има. Ама ако той е умния, аз съм силния, пък ум без сила не бива, нали?

— Ау, че си умен. — Мадлин отметна косата от лицето си. Въпреки усилията й, къдриците се изсипваха изпод сламеното боне. — Откога познаваш мистър Ръмбилоу?

— От малък. Ти сигурно щеше да кажеш „от цяла вечност“.

Мадлин едва дишаше от вълнение. Това се казваше информация!

— Отраснали сте заедно? Къде?

— В Ливърпул.

— В Ливърпул? Не в Езерната област?

— Откъде ти хрумна?

— Останах с такова впечатление. — Подхранено от мистър Ръмбилоу.

— От Ливърпул сме. Не сме некви селяндури от няква си Езерна област. — Поредната струйка тютюн потъмни тревата край пътя. Големия Бил вдигна палец към мистър Ръмбилоу, чиято златна грива ясно се открояваше над дамите, скупчени около него. — И тогава си беше умник. Все се хвалех с него, поне докато фантетата не го пипнаха. Едвам го измъкнах навреме. Още има белег, да-а.

— Белег? Къде? — Прозрението я осени и Мадлин прошепна: — Да не искаш да кажеш, че са го обесили?

Големия Бил я погледна лукаво.

— Като гледам, не са. Нали виждаш, че е жив, а?

Мадлин хранеше определени съмнения относно произхода на мистър Ръмбилоу, но да разбере, че е бандитствал и за малко не са го екзекутирали, беше съвсем друга работа Това вече не беше глупава игра, от която да спасява баща си — и тиарата на кралицата. Изходът от тази игра можеше да е… убийство.

Мадлин замръзна въпреки топлото слънчево време. Трябваше да предупреди Гейбриъл.

Не. Момент. И сама можеше да се справи със ситуацията.

С въздишка си призна, че това е само едно бленувано пожелание. Имаше нужда от Гейбриъл, за да си върне тиарата и за да спре тази така наречена „Игра на века“ преди да се е случило необратимото. Не се запита защо според нея Гейбриъл може да се оправи с всичко — той открай време имаше излъчване, което й вдъхваше доверие.