Читать «Нежен център» онлайн - страница 4

— Добро утро, мадам, на партера ли?

— Да, ако обичате — отвърна Вал и се облегна на огледалото, което заемаше половината от стената на кабината.

Те потънаха надолу между етажите, след малко вратите на асансьора се плъзнаха, Вал прекоси бързо огромния луксозен хол и стигна до въртящата се врата. Когато излезе на терасата, портиерът я поздрави. Тя се огледа, но от Крис нямаше и следа. Поколеба се за момент, но после, като се опитваше да овладее гласа си, се обърна към портиера:

— Мислех, че мистър Бърнет е на терасата. Дали не е отишъл някъде?

Тя се молеше мислено портиерът да каже, че Крис е в тоалетната или в бара, или някъде в хотела, но той съобщи, че мистър Бърнет взел колата и тръгнал към Маями.

— Преди десет минути, мадам.

— Благодаря — каза Вал, прекоси бавно терасата и се приближи до мястото, където Крис беше оставил книгата си. Седна в шезлонга и я вдигна, после отвори чантата си, извади слънчеви очила и си ги сложи.

Един сервитьор се приближи тихо и постави чаша сухо мартини на масата до нея. Предугаждането на желанията на клиента беше част от обслужването в този хотел. Това малко дразнеше понякога, но точно сега Вал се нуждаеше от питието.

— Мистър Бърнет ще желае ли доматен сок, мадам?

— Мисля, че да — каза Вал, без да го погледне. — Но в момента не е тук.

Щом сервитьорът се отдалечи, Вал вдигна чашата си и отпи. Поседя известно време, взирайки се в морето отвъд плажа и усещайки ясно ускорения си пулс и болезненото чувство на страх, което приличаше на твърда буца, скрита някъде дълбоко в нея. После погледна часовника си и видя, че е дванайсет и петнайсет. Каза си, че не трябва да предприема нищо до дванайсет и половина, защото беше казала на Крис, че тогава ще слезе при него. Ако сега започнеше да го търси и той се върнеше и разбереше, че се е паникьосала, щеше да му навреди. Лекарят я беше предупредил, че трябва да подчертава доверието си в Крис. Е добре, щеше да покаже, че му има доверие.

И така Вал седеше и чакаше. Шумът от всяка приближаваща кола я вцепеняваше и тя поглеждаше тревожно към дългата алея, която водеше надолу към главния портал на хотела. Хората се връщаха за обяд, портиерът ги поздравяваше и отваряше вратите на колите. Нито една от тях не беше открит бял мерцедес.

В дванайсет и половина тя вече беше изпила мартинито и пръстите й стискаха екземпляра на „Оливър Туист“ толкова силно, че чак я боляха.

„Ще почакам още десетина минути и тогава ще направя нещо… но какво?“

Сервитьорът се приближи към нея. Друго сухо мартини стоеше върху подноса му самотно, много студено и изкусително.

— Още едно, мадам? — попита той предпазливо.

Тя никога не пиеше повече от едно мартини преди обяд, но сервитьорът сякаш усещаше, че днес се нуждае от второ. Това отново доказваше превъзходното обслужване, което предлагаше хотелът.