Читать «Нежен център» онлайн - страница 2

— Татко, току-що ти казах, че е добре.

— Мисля, че беше грешка да отиваш с него съвсем сама там. Той е още болен, Вал. Кажи ми, има ли още онзи ужасен тик на устата?

Вал затвори очи. Водата сякаш изстиваше много бързо или може би нейното тяло изстиваше.

— Сега е много по-добре. Наистина…

— Но все още го има, нали?

— Е, да, но той е…

— Все още ли седи и гледа като зомби?

Вал усети, че очите й се пълнят със сълзи, но каза:

— Той… все така обича да седи и да не прави нищо, но аз мисля, че ще се оправи. Сигурна съм, че сега е по-добре.

— Какво казва доктор Густав?

Вал протегна ръка и развъртя крана, за да източи водата от ваната.

— Казва, че състоянието му се подобрява, но му е необходимо време.

— Време! За бога, та той се държи като зомби вече осемнайсет месеца.

— Не говори такива неща, татко. Знам откога продължава всичко това, но все пак не е толкова много, като имаме предвид…

— Прекалено дълго продължава. Виж, Валери, ти си на двайсет и пет години и имаш всички потребности на една нормална здрава жена. Не можеш да продължаваш да живееш така. Не е честно спрямо теб. Много се тревожа. Не можеш да бъдеш обвързана с човек, който…

— Татко! — гласът й изведнъж стана рязък. — Обичам Крис! Аз съм негова жена! Не искам да слушам такива неща! Наистина! Не е твоя работа! Това засяга само мене!

Настъпи тишина. След това баща й каза с по-нежен тон:

— Аз също те обичам, Вал. Не мога да не се тревожа. Не искам да усложнявам нещата, но държа да знам какво става. Разчитам да ми казваш всичко и помни, че ако има нещо, което мога да направя, бих го направил… каквото и да е то.

— Да, разбира се, благодаря ти, татко, но наистина мога да се справя и сама. — Както си лежеше в празната вана, тя издърпа хавлията и я метна върху себе си. — Стана ми студено, скъпи. Във ваната съм.

— А какво прави Крис?

— На терасата е, чете „Оливър Туист“ — каза Вал. — Открива Чарлз Дикенс. Купил си е всичките му книги и ги чете една след друга.

— Добре… — отново настъпи пауза и Вал чу гласове от другата страна на линията. После баща й каза: — Трябва да тръгвам, Вал. Сигурна ли си, че можеш да се справиш?

— Да.

— Не забравяй… ако ти трябвам, потърси ме. Ще се върна в кабинета си към пет часа. Не можеш да ме намериш по-рано, тъй като ще съм в движение, но…

— Но за какво ще ми трябваш, скъпи?

— Просто запомни, любов моя… Дочуване.

Тя постави слушалката и излезе от ваната. Чувстваше, че замръзва. Бързо се изтри и се мушна в халат на сини и бели точки. След това прекоси голямата спалня и излезе на балкона, който гледаше към скалистите пещери, километрите пясъчна ивица и плажните чадъри в красивия залив. Погледна надолу към терасата, където обикновено седеше Крис.

Шезлонгът му беше празен. Подвързаното в синьо издание на „Оливър Туист“ лежеше отворено на зелените плочки.

Внезапен страх сви сърцето й. Тя трескаво огледа терасата по цялата й дължина, групите хора, които пиеха и разговаряха, облечените в бяло сервитьори, които сновяха между масите и разнасяха напитки, едрия портиер, който се припичаше на слънце и бе облечен в бяла униформа, след това погледна към нежно накъдреното море и почти безлюдните плажове, но не видя и следа от Крис.