Читать «Вълшебства» онлайн - страница 22

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Джулиана? — Разбира се, майка й не можеше да говори нормално, а направо крещеше.

Момичето имаше страхотно главоболие, чак зъбите го боляха. Единственото нещо, което не бе ужасно тази сутрин, бе майка й.

Мислеше си, че ще побеснее и ще се разкрещи, ала след миналата нощ майка й се отнасяше с нежност и разбиране.

Нямаше въпроси, обвинения.

Свита в каретата и чувствайки се като най-жалкото същество на земята, Джулиана наблюдаваше къщата, където се бе случило всичко.

— Ще повърна — прошепна тя.

— Не, скъпа, това въобще няма да е приятно.

Джулиана преглътна.

— Скоро ще сме вкъщи, нали?

— Не отиваме вкъщи?

— А къде?

— Ние отиваме точно… тук — отвърна майка й с присвити очи, които изведнъж светнаха от радост.

Джулиана положи усилия, за да види къде е това „тук“, и съзря само уютна малка вила, пред която се намираше каретата на баща й. Имаше и още една карета с изрисуван герб на едната й страна. Едва сега видя църквата. А в двора на църквата до баща й стоеше Никола Дьовил.

Мрачното му и навъсено лице беше хиляди пъти по-ледено и надменно, отколкото онзи ден в парка.

— Защо сме тук? — проплака Джулиана, чувстваше, че ще припадне от шок, гадене и главоболие.

— За сватбата ти с Никола Дьовил.

— Какво? Но защо?

— Защо се жени за теб ли? — попита спокойно майка й, докато й отваряше вратата. — Защото няма друг избор. Въпреки всичко той е джентълмен. Познава правилата и все пак ги наруши. Нашата домакиня и двама от прислугата са те видели да излизаш от спалнята му. Той унищожи репутацията на невинно и добре възпитано момиче. Ако не се ожени за теб, ще бъдеш опозорена, а той никога повече нямаше да се нарече джентълмен. Ще загуби доверието на всички благородници. Честта му го заставя да се ожени за теб.

— Но аз не искам! — проплака Джулиана. — И ще му го кажа! Искам да му обясня!

— Аз не желаех това! — Половин час по-късно обясняваше Джулиана и трепереше в каретата на съпруга си. Той не бе проронил и дума, освен когато даде обета си.

— Млъкни и влизай! — заповяда той.

— Къде отиваме? — проплака тя.

— В новия ти дом — произнесе презрително и саркастично той. — Твоя нов дом — поясни.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Тананикайки си коледна песничка, седнала пред тоалетката в спалнята си, Джулиана украсяваше с миниатюрни червени клончета тъмнозелената панделка, с която бе вързала гъстата си руса коса. Сякаш имаше корона на главата си.

Доволна, тя се изправи и оправи гънките на меката зелена вълнена рокля, стегна маншетите на китките си и тръгна към салона, където възнамеряваше да поработи върху новия си ръкопис пред искрящата камина.

През трите месеца, откакто съпругът й най-безцеремонно я заряза пред прекрасната малка провинциална къща няколко часа след сватбата, от Никола Дьовил нямаше ни вест, ни кост. Както и да е, всеки детайл от онзи отвратителен ден се бе запечатал в съзнанието й. Като че ли бе вчера, стомахът й все още се свиваше от срам и безпомощност.

Пълна пародия на сватба, крайно благоприятен завършек на нещо, което е започнало като маскарад. Майка й не обвиняваше Джулиана за случилото се през онази нощ, а подходи съвсем практично и улови най-желания ерген в цял Лондон.