Читать «Вълшебства» онлайн - страница 24

Миналата седмица бе получила писмо от някакъв лондонски издател, който искаше да купи новия й роман. В писмото си господин Фремингъм дори я сравняваше е ненадминатата Джейн Остин. Бе впечатлен от хумора й и забележителната й проницателност, с която описваше арогантността, безсърдечието и надменността на висшето общество и безуспешните опити да принадлежиш към нещо, което е толкова фалшиво и измислено.

Също така той бе изпратил и банково извлечение, както и обещания, че ще дойдат още много чекове след издаването на романа. Парите бяха независимост, сила, освобождение от робството на Никола Дьовил. Бяха… всичко!

Вече си мечтаеше как ще си намери жилище в Лондон, уютна и малка къща в приличен квартал… точно както бяха планували с баба си да живее, когато получи наследството. До края на идната година щеше да има достатъчно пари да напусне този прекрасен затвор, където бе изпратена на заточение.

Нощните й блянове и сънища не бяха толкова успокоителни. Обвита в загадъчност и беззащитност, тя виждаше Ники, точно както го бе видяла в лабиринта. Бе сложил крака на пейката си до нея, загледан в далечината, с димяща тънка пура между зъбите, усмихващ се на налудничавата й молба да бъде опозорена. Сякаш й се подиграваше. Искаше да й покаже, че ще си плати. После я целуваше, а тя се събуждаше с разтуптяно сърце. Все още усещаше топлината на устните му върху своите.

Затова пък когато утрото настъпеше и слънчевата светлина влезеше през прозорците, бъдещето бе отново в нейни ръце, а миналото… Тя оставяше миналото в леглото със сънищата. За пръв път намираше толкова сигурно убежище в писането.

Долу в салона Ларкин, икономът, вече бе донесъл таблата със закуска — чаша горещ шоколад и препечени филии е масло.

— Благодаря ти, Ларкин — усмихна се тя и се настани на стола.

Беше късен следобед, а Джулиана бе погълната от романа си, когато Ларкин я прекъсна:

— Милейди?

Тя вдигна писалката си — знак да почака, докато свърши това, което искаше да запише.

— Но…

Джулиана твърдо поклати глава. Тук не съществуваше нищо спешно и наложително и тя прекрасно знаеше това. Нямаше неочаквани гости, за да си побъбрят в това далечно, забравено от Бога кътче на земята, нито пък неотложни домакински задачи, които да не могат да почакат. Малкото имение бе като добре смазана машина, зависеше от волята на господаря й, въпреки че прислугата се държеше с нея любезно. Тук Джулиана бе само гост. Понякога имаше чувството, че слугите я съжаляват за несполучливия й брак, особено икономът. Доволна, тя остави писалката и се обърна:

— Съжалявам, Ларкин — каза, като забеляза, че е готов да избухне задето бе чакал толкова дълго да му обърне внимание. — Но ако не запиша мисълта си веднага, ще я забравя. Какво искаш да ми кажеш?

— Негова светлост току-що пристигна, милейди! Желае да ви види веднага в кабинета си. — Джулиана бе скочила от изненада и надежда преди още Ларкин да добави: — И е довел личния си слуга.