Читать «Да вярваш в чудеса» онлайн - страница 7

Стоманата на линкълна водеше страховита схватка с коравата пръст, но най-сетне земята надделя. Покривът и дясната страна на колата се сплескаха. Остро парче метал се впи в тила на Аманда и бликна кръв. Докато Аманда губеше сили, колата се завъртя за последен път и спря с колелата нагоре, обърната в посоката, от която бяха дошли.

Оз посегна към майка си. Само детското недоумение го делеше от гибелната паника.

Със светкавична младежка пъргавина Лу се измъкна от вътрешността на премазаната кола. По някакво чудо фаровете на линкълна все още светеха и тя трескаво се огледа за баща си сред хаоса от светлини и сенки. Чу наближаващи стъпки и отвори уста да изрече благодарствена молитва за спасението му. После устните й застинаха. В светлината на фаровете бе видяла проснатото тяло с шия, извита под ъгъл, несъвместим с живота. Сетне някой заблъска с длан по колата и се раздаде гласът на човека, когото едва не бяха убили. Лу не пожела да слуша тази особа, чиято небрежност току-що бе унищожила семейството й. Обърна се и погледна майка си.

Аманда Кардинал също бе видяла съпруга си, очертан от безмилостните лъчи. В течение на един безкраен миг майка и дъщеря сплетоха погледи и посланието помежду им бе изцяло едностранчиво. Предателство, гняв, ненавист — Аманда разчете всички тия ужасни неща по лицето на дъщеря си. И тези чувства я затиснаха като бетонен похлупак на гробница; те надхвърляха сбора от всички кошмари, които бе срещала през живота си. Когато най-сетне извърна глава, Лу остави зад себе си една съкрушена майка. Докато затваряше очи, Аманда чу как Лу крещи на баща си да дойде при нея. Да не я изоставя. След това Аманда Кардинал потъна в мрак.

3

В звънкия екот на църковната камбана звучеше покой и благочестие. Звуците й се лееха като дъждовни струи над цялата околност, където дърветата вече напъпваха, а тревата се будеше от зимния сън. В ясното небе се издигаха струйки дим от комините на групичка къщи. А на юг се виждаха стройните, величави кули на Ню Йорк. Тия могъщи монументи, съзидани с милиони долари и хиляди изнурени гръбнаци, изглеждаха съвсем дребни под синия небесен купол.

Голямата каменна църква бе масивна и непоклатима като котва. Бе неспособна да се трогне от нещо — какъвто и проблем да нахлуеше през портала й. И все пак тази грамада от каменни зидове сякаш вдъхваше утеха на всеки, който се приближеше до нея. А вътре, зад масивните стени, към камбанния звън се присъединяваше още един звук.

Църковно песнопение.

Нежните гласове на хористите се лееха из преддверията покрай портретите на свещеници, отдали целия си живот, за да изслушват мъчителни изповеди и сурово да предписват покаяние чрез молитви вместо мехлем за духовните рани. Сетне вълната на песента заобикаляше статуите на Исус, умиращ или възкръсващ, и накрая се разбиваше в купела със светена вода досами главния вход. Дъгоцветни слънчеви лъчи се сипеха през пъстрите стъкла на витражите. Децата винаги охкаха и ахкаха пред тия бляскави шарки, преди неохотно да заемат местата си за литургия, мислейки навярно, че небесната дъга се ражда в църквите.