Читать «Да вярваш в чудеса» онлайн - страница 5

— Бих искал поне някъде да бъда оценен, докато съм жив.

— Та ти и сега си оценен. Нас не ни ли броиш?

Джак трепна от изненада. Случаят беше наистина рядък — един писател да бъде подведен от собствените си думи.

— Аманда, не исках да кажа това. Съжалявам.

Лу протегна към него бележника си.

— Татко, свърших разказа, за който ти бях говорила.

Джак не откъсна очи от Аманда.

— Лу, сега разговаряме с майка ти.

Аманда бе обмисляла този разговор от седмици насам, още откакто съпругът й спомена за своите планове да започне нов живот като високо платен автор на сценарии сред палмите в слънчева Калифорния. Смяташе, че той ще принизи таланта си, като облича в думи виденията на други хора, като замества родените в душата си мисли с други, от които би спечелил повече долари.

— Защо да не се преместим във Вирджиния? — попита Аманда и затаи дъх.

Джак стегна пръсти около волана. Навън нямаше други коли, единствено фаровете на линкълна осветяваха шосето. Небето бе като дълъг език от мъглив сумрак, през който не прозираше нито една пътеводна звезда. Сякаш се носеха по безбрежен син океан, съвършено еднакъв и отгоре, и отдолу. Човешкият ум лесно можеше да се замае от подобно коварно сливане на небе и земя.

Гласът му прозвуча много сдържано.

— Какво има във Вирджиния?

Аманда стисна ръката му с нарастващо раздразнение.

— Баба ти. Планинската ферма. Обстановката на всичките ти прекрасни романи. Цял живот пишеш за онова място, а така и не се завърна там. Децата дори не са виждали Луиза. Боже мой, самата аз не съм я срещала. Не смяташ ли, че е крайно време?

Стреснат от повишения тон на майка си, Оз се събуди. Лу плъзна ръка към него и покри с длан гърдичките му, сякаш за да прелее част от спокойствието си. За Лу това вече бе инстинктивен жест, защото Аманда отдавна не беше единствената закрила на Оз.

Джак се втренчи напред, явно раздразнен от разговора.

— Ако нещата потръгнат както съм ги замислил, тя ще дойде да живее при нас. Ще се погрижим за нея. На тази възраст Луиза не може повече да стои там. — Той помълча и добави мрачно: — Животът й е твърде тежък.

Аманда поклати глава.

— Луиза никога няма да напусне планината. Познавам я само от писмата и онова, което си ми разказвал, но дори и аз го разбирам.

— Е, не може вечно да се живее в миналото. Заминаваме за Калифорния. Там ще бъдем щастливи.

— Джак, не вярвам, че мислиш така. Не вярвам!

Лу отново се приведе напред. Сякаш цялата беше от колене, лакти и шия — крехки, стройни крайници, растящи едва ли не с всеки изминал ден.

— Татко, не искаш ли да чуеш за разказа ми?

Аманда потупа Лу по ръката и в същото време се озърна към стреснатия Оз, опитвайки се да се усмихне окуражаващо, макар че в момента не й бе останала и капка кураж. Явно моментът не беше подходящ за спор.

— Лу, изчакай малко, миличка. Джак, нека да поговорим по-късно. Не пред децата.

Изведнъж я обзе страх, че нещата са стигнали твърде далеч.