Читать «Да вярваш в чудеса» онлайн
Дейвид Балдачи
Annotation
Ню Йорк, 1940 г. Дванайсетгодишната Лу мечтае да стане писателка като своя прочут баща Джак Кардинал. Но Джак загива в автомобилна катастрофа, съпругата му Аманда изпада в кома, а Лу и брат й Оз трябва да отидат при старата Луиза Мей Кардинал в планините на Вирджиния. Там отвеждат и Аманда, застинала между живота и смъртта, там Лу намира своя първи истински приятел и получава важни уроци по оцеляване, там се сблъсква с разрушителна сила, заради която семейството се озовава в съдебната зала. Само някакво чудо може да ги спаси.
Една история за надеждата, любовта, вярата и чудесата, които понякога се случват.
Дейвид Балдачи
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
Днес
От автора
info
notes
1
Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса
На майка ми — вдъхновението за този роман
1
Въздухът бе влажен, натежалите сиви облаци предвещаваха дъжд и синьото небе притъмняваше бързо. Старият линкълн-зефир, модел 1936 година, с четири врати, слизаше по лъкатушещия път с прилична, макар и невисока скорост. От кошницата за пикник, поставена тъй изкусително между двете деца на задната седалка, из цялото купе се разнасяха примамливи аромати на топъл домашен хляб, печено пиле и пай с праскови и канела.
Луиза Мей Кардинал — дванайсетгодишна, висока и стройна, със сини очи и коси с цвят на избеляла от слънцето слама — бе известна на всички просто с името Лу. Красива девойка, тя несъмнено щеше да се превърне в красива жена. Но до сетния си миг щеше да се бори срещу светските сбирки на чай, панделките в косите и дантелените рокли. Понякога дори да побеждава. Просто такава си беше.
В скута й лежеше разгърнат бележник и Лу попълваше празните страници с важни за нея записки също тъй старателно, както професионален рибар хвърля мрежата си. И ако се съди по доволното й изражение, на всяко мятане хващаше по някоя едра моруна. Както винаги пишеше много старателно. Бе наследила това от баща си, по-страстен почитател на писането дори и от нея.
От другата страна на кошницата за пикник седеше брат й Оз. Всички го наричаха с това съкращение от истинското му име Оскар. Беше седемгодишен, дребничък за възрастта си, но дългите му стъпала подсказваха, че някой ден ще се източи. Той не притежаваше стройните крайници и атлетичната изящност на сестра си. Липсваше му и неприкритата самоувереност, пламтяща в очите на Лу. И все пак той стискаше протритото си плюшено мече с желязната хватка на борец, а в цялата му външност имаше нещо, стоплящо човешката душа. След среща с Оз Кардинал всеки си тръгваше с твърдото убеждение, че Господ е дал на това дете най-голямото и най-всеотдайно сърце, каквото може да притежава един простосмъртен.
Зад волана седеше Джак Кардинал. Той сякаш не забелязваше нито наближаващата буря, нито останалите пътници в колата. Дългите му пръсти потропваха по кормилото. Връхчетата им бяха загрубели от дългогодишно тракане по клавишите на пишещата машина, а върху средния пръст на дясната му ръка имаше постоянна вдлъбнатина от натиска на писалката. Белези на доблест, често казваше той.
