Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 9

Венецианските щори бяха плътно спуснати. Периферията на всяка лъскава бяла летвичка блестеше в оранжево от процеждащата се слънчева светлина на последния половин час от деня.

Баща ми лежеше на леглото до вратата. Очертанията на тялото му бяха в сянка. Чух приглушеното му дишане. Заговорих, но той не отвърна.

Контролираха функциите на организма му само с електрокардиограф. Звуковият сигнал беше изключен, за да не го безпокои. Ритъмът на сърцето му се следеше единствено от островърхата зелена линия на екрана.

Пулсът му беше учестен и слаб. Докато го наблюдавах, мина през краткотраен период на аритмия, което ме уплаши, сетне пак се стабилизира.

В долното от двете чекмеджета на нощното шкафче имаше газова запалка и две свещи с мирис на лаврови листа и диаметър осем сантиметра, поставени в стъклени чаши. Медицинският персонал се правеше, че не забелязва тези вещи.

Сложих свещите на нощното шкафче.

Това изключение от болничните правила се прави заради ограниченията ми. В противен случай трябва да седя в непрогледен мрак.

В нарушение на противопожарните изисквания щракнах запалката и доближих пламъка до фитила на едната свещ. После до другата.

Вероятно странната ми известност ми дава това право. Не можеш да подценяваш силата на популярността в съвременна Америка.

Лицето на баща ми се открои на успокояващата мъждукаща светлина. Очите му бяха затворени. Дишаше през отворената си уста.

По негово указание не бяха положени героични усилия да поддържат живота му. Дишането му дори не беше подпомагано от кислороден апарат.

Махнах якето и шапката си с надпис „ЗАГАДЪЧНИЯ ВЛАК“ и ги оставих на стола за посетители.

Застанах до леглото, далеч от свещите, и докоснах ръцете му. Кожата му беше хладна и тънка като пергамент. Кокалести ръце. Ноктите му бяха жълти и напукани, каквито никога не са били.

Казваше се Стивън Сноу и беше велика личност. Никога не бе печелил войни, нито бе създавал закони, композирал симфонии или писал известни романи, както се надяваше да направи, докато беше млад, но беше по-велик от който и да е генерал, политик, композитор или удостоен с награда писател, живял на този свят.

Беше велик, защото бе мил. Скромен, добър и остроумен. Бе женен за майка ми от три десетилетия до смъртта й преди две години и по време на онзи дълъг период на изкушение й остана верен. Любовта му към нея беше толкова светла, че къщата ни — по необходимост оскъдно осветена — беше озарена по всички начини, които бяха от значение. Татко беше професор по литература в Ашдън — където и мама беше професор във факултета по точни науки — и студентите го обичаха толкова много, че мнозина поддържаха връзка с него десетилетия след като завършеха.

Макар че заболяването ми жестоко ограничи живота му буквално от деня, в който се родих, когато самият той е бил на двайсет и осем, татко нито веднъж не ме накара да съжалявам, че е мой баща или съм нещо по-малко от неподправена радост и източник на чиста гордост за него. Живееше с достойнство, не се оплакваше и никога не пропускаше да възхвалява онова, което беше правилно на света.