Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 8

Тя угаси флуоресцентното осветление на тавана, после ме прегърна.

Когато страдах от болестите на детството и пубертета — заушка, грип и варицела, — но не можех да бъда лекуван извън нашата къща, Анджела ме посещаваше всеки ден. Силните й, кокалести прегръдки бяха неотменна част от професионалното поведение — също като лъжичките за притискане на езика, термометрите и спринцовките.

Но сегашната й прегръдка не ме успокои, а по-скоро ме уплаши и аз попитах:

— Свърши ли?

— Още се държи, Крис. Мисля, че го прави само заради теб.

Приближих се до аварийното стълбище. Вратата се затвори и Анджела пак угаси лампите в коридора на приземния етаж.

Стълбището не е толкова силно осветено, че да представлява опасност за мен. Въпреки това бързо изкачих стълбите, без да махам слънчевите очила.

На площадката на третия етаж чакаше Сет Кливланд, лекарят на баща ми и един от моите лекари. Макар и висок и с рамене, които изглеждат закръглени и достатъчно широки, за да се промъкват през сводовете на лоджиите на болницата, той не се извисява застрашително над хората. Движи се с грациозността на много по-дребен човек, а гласът му е като на добрия мечок от приказките.

— Даваме му болкоуспокояващи лекарства — каза доктор Кливланд, угасяйки флуоресцентното осветление на тавана, — затова от време на време заспива. Но всеки път, когато се събуди, пита за теб.

Най-сетне махнах очилата и ги пуснах в джоба на ризата си. Забързах по коридора, минавайки покрай стаи, където пациенти, страдащи от различни болести и в различни степени на заболяване, или лежаха в безсъзнание, или седяха пред подносите с вечерята. Онези, които видяха, че лампите в коридора угаснаха, разбраха каква е причината и спряха да ядат, за да се вторачат в мен, докато минавах покрай отворените врати.

В Мунлайт Бей аз съм знаменитост по неволя. От дванайсетте хиляди постоянни жители и почти трите хиляди студенти от колежа „Ашдън“, частно учебно заведение с хуманитарен профил, разположено на най-високия хълм в града, аз съм вероятно единственият, чието име знаят всички. Но поради нощния ми живот не всеки от моите съгражданите ме е виждал.

Докато вървях по коридора, повечето медицински сестри и санитари произнесоха името ми или протегнаха ръце да ме докоснат.

Мисля, че ме чувстват близък не защото у мен има нещо особено привлекателно, не защото обичат баща ми — всички, които го познават, го обичат, — а защото са отдадени на професията си лечители и аз съм крайната цел на искреното им желание да лекуват и да правят добро. Цял живот съм се нуждаел от лечение, но това е непостижимо за силите им.

Баща ми беше в стая за двама. В момента другото легло беше празно.

Поколебах се на прага. После, въздишайки дълбоко — нещо, което не ме окуражи, — влязох вътре и затворих вратата.