Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 10

Навремето е бил снажен и красив. Сега тялото му беше съсухрено, а лицето — изнурено и сиво. Изглеждаше много по-възрастен от петдесет и шестте си години. Ракът се бе разпространил от черния дроб до лимфната му система и после към другите органи, докато го бе разял отвсякъде. В борбата да оцелее баща ми бе загубил голяма част от гъстите си бели коси.

Зелената линия на монитора на електрокардиографа започна лудешки да се стрелка нагоре и надолу. Наблюдавах я със страх.

Ръката на татко леко стисна моята.

Когато го погледнах отново, сапфиреносините му очи бяха отворени, фокусирани върху мен и хипнотизиращи както винаги.

— Искаш ли вода? — попитах аз, защото напоследък той беше вечно жаден, а устата му — пресъхнала.

— Не, нищо ми няма — отговори той, но по тона му пролича, че отново се нуждае от вода.

Гласът му бе едва доловим, малко по-силен от шепот.

Не можах да измисля какво да кажа.

През целия ми живот къщата ни бе огласяна от разговори. Татко, мама и аз разговаряхме за книги, стари филми, за безумията на политиците, за поезия, бухали, мишки, миещи мечки, прилепи, раци и другите същества, с които съжителствах нощем, за музика, история, наука, религия и изкуство. Темите варираха от сериозни дискусии за положението на човека до пикантни клюки за съседите. В семейство Сноу нито една програма за физически упражнения, независимо колко е напрегната, не се смяташе за достатъчна, ако не включваше всекидневна работа на езика.

И все пак сега, когато отчаяно се нуждаех да разкрия душата си пред баща ми, аз бях безмълвен.

Той се усмихна, сякаш разбра затруднението ми и оцени иронията му.

Сетне усмивката му помръкна. Измъченото му бледо лице стана още по-изнурено. Беше толкова отслабнал, че когато въздушното течение люшна пламъка на свещите, лицето му изглеждаше безплътно като отражение, носещо се по повърхността на езеро.

Когато трепкащата светлина се стабилизира, ми се стори, че татко агонизира, но щом заговори, гласът му разкри по-скоро тъга и разкаяние, отколкото болка.

— Съжалявам, Крис. Адски съжалявам.

— Няма за какво — уверих го аз, като се запитах дали съзнанието му е ясно, или говори през мъглата на треската и лекарствата.

— Съжалявам за наследството, сине.

— Всичко ще бъде наред. Мога да се грижа за себе си.

— Не става въпрос за пари. Ще имаш достатъчно. — Шепнещият му глас заглъхваше още повече. Думите се изплъзваха от бледите му устни безшумно като сурово яйце от пукната черупка. — Другото наследство… от майка ти и от мен. Пигментната ксеродермия.

— Не, татко. Не е имало начин да знаеш какво ще стане.

Очите му отново се затвориха. И пак се чуха думи — рехави и прозрачни като суров белтък.

— Толкова съжалявам…

— Ти си ми дал живот — казах аз.

Ръката му се отпусна.

За миг помислих, че е умрял. Сърцето в гърдите ми сякаш беше плоско камъче, хвърлено по повърхността на вода.

Но ритъмът, следен от зелената линия на електрокардиографа, показа, че баща ми отново е загубил съзнание.

— Татко, ти си ми дал живот — повторих аз, отчаян, че той не ме чува.