Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 6

— Къде ще отидеш после? — попита Саша. — Когато това свърши.

— Ако свърши. Лекарите може да грешат.

— Къде ще бъдеш, когато предаването ми започне?

— След полунощ? Вероятно у Боби.

— Накарай го да пусне радиото.

— Довечера ще приемаш ли желания?

— Не е необходимо да се обаждаш. Знам какво искаш.

На следващия ъгъл тя зави надясно и потегли по Оушън Авеню, нагоре по хълма, отдалечавайки се от морето.

Двайсет и пет метровите борове пред магазините и ресторантите на широкия тротоар простираха криле от клони над улицата. Настилката беше изпъстрена със сенки и слънчева светлина.

Мунлайт Бей, дом на дванайсет хиляди души, се издига от пристанището и постепенно преминава в равнина с поредица от вълнообразни хълмове. В повечето калифорнийски туристически пътеводители нашият град е наречен Бижуто на Централното крайбрежие, отчасти защото, придържайки се към плановете си, Търговската камара безмилостно държи да се употребява това прозвище.

Но градът е заслужил името си поради множество причини, сред които не на последно място изобилието от дървета. Величествени дъбове със столетни корони. Борове, кедри, финикови палми. Гъсти евкалиптови горички. Любимите ми са гроздовете от дантелени мирти с благоуханни бели цветове, разцъфнали през пролетта.

В резултат на нашата връзка Саша бе сложила защитни щори на прозорците на форда. Въпреки това гледката беше изумително по-ярка от онази, с която бях свикнал.

Плъзнах очилата надолу по носа си и надникнах над рамките.

Иглите на боровете бяха изплели изящна тъмна бродерия върху великолепното пурпурносиньо следобедно небе, блестящо от загадъчност, и по предното стъкло пробягна отражение на тази шарка.

Бързо наместих очилата не само за да предпазя очите си, но и защото изведнъж се засрамих, задето изпитвам такова удоволствие по време на това неповторимо дневно пътуване, докато баща ми умираше.

Шофирайки с разумно висока скорост и без да спира на кръстовищата, където нямаше движение, Саша заяви:

— Ще вляза вътре с теб.

— Не е необходимо.

Неприязънта й към лекарите, сестрите и всичко свързано с медицината граничеше с фобия. Беше убедена, че ще живее вечно. Вярваше в силата на витамините, минералните соли, антиоксидактивните вещества, забавящи окислението, позитивното мислене и духовно-физическите лечебни методи. Но посещенията в болница временно разклащаха убедеността й, че ще избегне съдбата на преходната плът.

— Говоря сериозно — рече тя. — Би трябвало да бъда с теб. Обичам баща ти.

Привидното й спокойствие противоречеше на треперещия й глас и аз се трогнах от желанието й да дойде заради мен там, където най-много мразеше да ходи.

— Искам да бъда сам с него през малкото време, което ни остава — отвърнах аз.

— Наистина ли?

— Да. Виж какво, забравих да оставя вечеря на Орсън. Би ли се върнала в къщата, за да се погрижиш за това?

— Да — отговори тя, изпитвайки облекчение, че е получила задача. — Горкият Орсън. С баща ти бяха истински приятели.