Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 43

— Мануел, има нещо, което можеш да направиш за мен. Нещо по-голямо от тамали.

— Кажи, Крис.

След дълго колебание отговорих:

— Става дума за баща ми… за тялото му.

Мануел също се поколеба. Изпълненото му с размисъл мълчание наподобяваше котка, наострила уши от любопитство.

В думите ми той чу повече, отколкото издаваха. Когато отново заговори, тонът му беше различен — все още глас на приятел, но придружен с по-твърди нотки на ченге.

— Какво се е случило, Крис?

— Много е странно.

— Странно? — попита той, вкусвайки думата, сякаш беше нещо с неочакван аромат.

— Предпочитам да не говоря по телефона. Ако дойда в участъка, ще ме чакаш ли на паркинга?

Не можех да очаквам, че полицаите ще угасят всички лампи в участъка и ще вземат показанията ми на светлината на свещи.

— За нещо криминално ли говорим? — попита Мануел.

— Много. И странно.

— Шефът Стивънсън днес работи до късно. Още е тук, но няма да остане дълго. Да го помоля ли да почака?

Във въображението ми се появи безокото лице на мъртвия стопаджия.

— Да — отговорих аз. — Да, Стивънсън би трябвало да чуе това.

— Ще можеш ли да дойдеш за десет минути?

— Добре.

Окачих телефонната слушалка, грабнах шапката си, обърнах се към улицата и засенчих очи с ръка, докато покрай мен преминаха още две коли. Едната беше „Сатурн“, последен модел. Другата — пикап „Шевролет“.

Нямаше бял микробус. Нито катафалка „Кадилак“. Или черна бронирана кола.

Не се страхувах, че издирването продължава. Стопаджията сигурно вече бе станал на въглен в пещта. Когато доказателството се превърнеше в пепел, нищо веществено не можеше да подкрепи странната ми история. Санди Кърк, санитарите и всички други безименни участници щяха да се чувстват в безопасност.

Всъщност с всеки опит да ме убият или отвлекат онези хора биха рискували да си навлекат очевидци на това престъпление, с които после трябваше да се оправят, увеличавайки вероятността от още свидетели. Сега най-доброто за онези загадъчни конспиратори беше не агресивността, а дискретността — особено след като единственият им обвинител беше градският особняк, който излизаше от отрупаната си със завеси къща само между здрача и зората, страхуваше се от слънцето, живееше с помощта на наметала, шалове, качулки и маски от лосион и изпълзяваше дори нощем под прикритието на купчина дрехи и химични препарати.

Съдейки по скандалното естество на обвиненията ми, малцина биха приели историята ми за достоверна, но бях сигурен, че за Мануел щеше да бъде истина. Надявах се, че и шефът на полицията ще ми повярва.

Отдалечих се от телефона пред пощата и тръгнах към участъка, който се намираше само на няколко преки оттам.

Вървях в нощта и репетирах онова, което щях да кажа на Мануел и на шефа му, Луис Стивънсън, който беше забележителна фигура и за когото исках да бъда добре подготвен. Висок, широкоплещест и атлетичен, Стивънсън имаше лице, което бе достатъчно благородно, за да бъде отпечатано в профил върху древни римски монети. Понякога приличаше на актьор, изпълняващ ролята на отдаден на професията си полицейски шеф, макар че ако това наистина беше актьорско майсторство, изпълнението му беше достойно за награда. Петдесет и две годишен, той внушава убеждението — без да се опитва да го прави, — че е много по-мъдър за възрастта си и с лекота предизвиква уважение и доверие. Стивънсън съчетава нещо от психолога и от свещеника — качества, които са необходими за всеки с неговата длъжност, но малцина ги притежават. Той е от онези рядко срещани хора, които обичат да имат власт, но не злоупотребяват с нея и имат авторитет, съчетан с вярна преценка и съчувствие. Шеф е на полицията от четиринайсет години и през това време за управлението не се е чул дори намек за скандал, неспособност или некадърност.