Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 41

Припомняйки си интереса към смъртта, който ни беше обзел с Боби Халоуей, когато бяхме тринайсетгодишни, се запитах дали някое хлапе, много по-странно, отколкото ние бяхме, не е извършило това страховито дело. Криминалистите твърдят, че на три-четири години повечето серийни убийци измъчват и убиват насекоми, прогресират към малки животни по време на детството и пубертета и накрая завършват с хора. Може би някой особено зъл млад убиец практикуваше в тези катакомби, подготвяйки се за шедьовъра на живота си.

В средата на третата и най-висока редица от кокалести лица стоеше лъскав череп, който беше определено по-различен от всички останали. Приличаше на човешки. Малък, но човешки. Като череп на дете.

— Мили Боже — промълвих аз.

Шепотът ми отекна по бетонните стени.

Повече от всякога имах чувството, че се намирам във владение на сънища, където такива неща като бетон и кости са безплътни като пушек. Въпреки това не протегнах ръка да докосна малкия човешки череп, нито някой от другите. Колкото и нереални да изглеждаха, знаех, че са студени, хлъзгави и осезаеми.

Обезпокоен да не срещна онзи, който бе събрал тази зловеща колекция, продължих надолу по канала.

Очаквах, че котката отново ще се появи, гледайки със загадъчните си очи и стъпвайки безшумно като перце по бетона, но или не я виждах, или бе свърнала в някой от ръкавите на подземния канал.

Участъци от наклонена бетонна тръба се редуваха с други преливници и точно когато започнах да се притеснявам, че в запалката няма достатъчно газ, за да ме изведе на безопасно място, пред мен се появи и постепенно нарасна кръг оскъдна сивкава светлина. Забързах към нея и установих, че ниският край на тунела, водещ към открития канал на варовикова скала, не е преграден с решетка.

Най-сетне се намирах на позната територия, в равнините на север от града. На няколко преки от океана. На половин пресечка от гимназията.

След влажния подземен канал нощният въздух ухаеше не само освежително, но и приятно. Звездите на бляскавото небе искряха ярки като диаманти.

9.

Според електронния часовник на банка „Уелс Фарго“ беше деветнайсет и петдесет и шест, което означаваше, че баща ми е мъртъв повече от три часа, макар да ми се струваше, че бяха минали дни, откакто го загубих. Таблото показваше, че температурата е шестнайсет градуса, но за мен нощта беше по-студена.

Обществената пералня „Тайди Тайм“, намираща се малко по-нататък от банката, беше обляна във флуоресцентна светлина. В момента там нямаше клиенти.

Приготвих един долар и с присвити очи влязох вътре, сред аромата на сапун, на прах с ухание на цветя и химичната парливост на белината. Наведох глава, за да увелича максимално защитата, осигурена от козирката на шапката ми. Изтичах право към автомата за обмяна на пари, пуснах долара, грабнах четирите монети по двайсет и пет цента, които паднаха в подноса, и излязох.

Две преки по-нататък, пред пощата, имаше платен телефон със звукоизолиращи прегради, които приличаха на крила. На стената над него беше монтирана лампичка на алармена система, поставена в решетка. Окачих шапката си там и сенките паднаха над мен.