Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 42

Предполагах, че Мануел Рамирес още си е у дома. Обадих му се и майка му, Розалина, каза, че го няма от няколко часа. Работел на две смени, защото някакъв негов колега полицай бил болен. Тази вечер бил дежурен в участъка, но по-късно, след полунощ, щял да патрулира.

Набрах номера на централата на полицията в Мунлайт Бей и поисках да говоря с Рамирес.

Мисля, че Мануел е най-доброто ченге в града. Той е седем-осем сантиметра по-нисък от мен тежи петнайсет килограма повече, по-голям е с двайсет години и е американец от мексикански произход. За разлика от мен, обича бейзбола. Аз никога не съм следял спорта, защото имам проницателно усещане за потока на времето и не изпитвам желание да използвам ценните си часове в твърде много пасивни занимания. Мануел предпочита кънтри музика. Аз обичам рок. Той е заклет републиканец, а аз не се интересувам от политика. Любимите му филмови звезди са Абът и Костело, а моята — безсмъртният Джаки Чан. Приятели сме.

— Чух за баща ти, Крис — каза Мануел, когато ни свързаха. — Не знам какво да кажа.

— И аз.

— В такива случаи не можеш да кажеш нищо, нали?

— Да, всичко е без значение.

— Ще се оправиш ли?

За моя изненада не можах да кажа нищо. Ужасната ми загуба изведнъж заприлича на хирургична игла, която заши гърлото и езика към небцето в устата ми.

Странно, но непосредствено след смъртта на баща ми аз можах да отговоря, без да се колебая, на същия този въпрос, зададен ми от доктор Сет Кливланд.

Чувствах Мануел по-близък от лекаря. Приятелството размеква нервите и те кара да изпитваш болка.

— Ела някоя вечер, когато не съм дежурен — рече Мануел. — Ще пийнем бира, ще хапнем тамали² и ще гледаме филми с Джаки Чан.

С изключение на бейзбола и кънтри музиката, Мануел и аз имахме много общи неща. Той работи нощем — от дванайсет до осем сутринта, а понякога и на две смени, когато персоналът недостига. И той обича нощта като мен, но работи по това време по необходимост. Нощната смяна не е толкова привлекателна, колкото дневната, но се заплаща по-добре. Нещо по-важно, Рамирес може да прекарва следобедите и вечерите със сина си Тоби, когото много обича. Преди шестнайсет години Кармелита, съпругата на Мануел, почина минути преди да роди Тоби. Момчето е мило и очарователно, но жертва на синдрома на Даун. Майката на Мануел се премести у тях веднага след смъртта на Кармелита и още му помага да се грижи за Тоби. Рамирес познава лишенията. Усеща ръката на съдбата всеки ден от живота си, в епоха, когато повечето хора не вярват в замисъла или в ориста. Мануел и аз имаме много общи неща.

— Звучи страхотно — съгласих се аз. — Но кой ще го сготви? Ти или майка ти?

— О, не майка ми, обещавам.

Мануел е изключително добър готвач, а майка му се мисли за такава. Едно сравнение между гозбите им дава страхотно убедителен пример за разликата между доброто дело и доброто намерение.

По улицата зад мен мина кола. Погледнах надолу и видях, че сянката ми дърпа неподвижните ми крака, протягайки се от лявата към дясната страна на тялото. Ставаше не само дълга, но и по-черна на фона на бетонния тротоар. Опитваше да се освободи от мен и да избяга. Но когато колата отмина, отново се върна вляво.