Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 39

Точно когато започнах да мисля, че това същество умишлено ме води далеч от опасността и да се отдавам на една от онези оргии на отъждествяване на животните с хората, от които мозъкът на Боби Халоуей изтръпва, котката хукна напред и изчезна за секунди.

Минута по-късно съзрях котката в края на канала. Намирахме се в задънена долчинка. От трите ни страни се издигаха стръмни тревисти хълмове. Всъщност бяха толкова стръмни, че нямаше да мога да ги изкача достатъчно бързо, за да се изплъзна от двамата преследвачи, които сигурно ме гонеха по петите. Бях хванат натясно. В капан.

В дъното на дола бяха струпани дърва, довлечени от водата, преплетени кълба от изсъхнали плевели, трева и наноси. Очаквах котката да ми се ухили зловещо и подигравателно и белите й зъби да блеснат в мрака. Но животното скочи на купчината отломки, пъхна се в една от множеството малки дупки и отново изчезна.

Това беше канал. Следователно трябваше да води нанякъде.

Бързо се изкачих на хълмчето от наноси с дължина три и височина един метър, което хлътна, изпращя и изхрущя, но се задържа под краката ми. Всичко беше довлечено върху решетка от стоманени пръчки, служеща за вертикална врата на устието на подземен канал, разположен в едната страна на хълма.

Изоставяйки звездите и луната, застанах с гръб към решетката и надникнах в непрогледния мрак. Трябваше леко да се наведа, за да не си ударя главата в скалата отгоре.

Отдолу се разнесе миризма на влажен бетон и плесенясала трева. Не беше съвсем неприятна.

Бавно пристъпих напред, плъзгайки крака. Гладкият под на подземния канал имаше лек наклон. Само след няколко метра спрях, защото се уплаших, че ще падна във внезапно появила се пропаст и ще се пребия или ще свърша със счупен гръбнак на дъното й.

Извадих газовата запалка от джоба на джинсите си, но не изпитвах особено желание да щракна пламъчето. Всяка светлина, мъждукаща по извитите стени на канала, щеше да бъде забелязана отвън.

Котката ме подкани. Виждах само блестящите й очи. Помъчих се да отгатна какво е разстоянието помежду ни и съдейки по ъгъла, под който виждах животното, стигнах до извода, че подът на огромния подземен канал продължава нагоре в полегат склон.

Тръгнах предпазливо към святкащите очи. Когато се приближих, котката се обърна и аз спрях, защото вече не виждах двата насочващи фара.

След няколко секунди животното отново ме призова. Зелените й очи пак се появиха и без да мигат, се вторачиха в мен.

Внимателно пристъпвайки напред, аз се зачудих на това странно преживяване. Всичко, на което бях станал свидетел след залез слънце — кражбата на тялото на баща ми, пребитият труп без очи в крематориума и преследвачите от погребалния дом — беше най-малкото невероятно, но нищо не можеше да се сравни с поведението на този дребен потомък на тигрите.

А може би бях под влиянието на момента и приписвах на тази обикновена домашна котка качеството, че знае в какво положение се намирам, докато всъщност съвсем не беше така.

Може би.

Движейки се слепешком, се добрах до друга могила от наноси — по-малка от първата. За разлика от предишната тази беше влажна. Боклуците хрущяха под обувките ми. Разнесе се по-остра воня.