Читать «През дивия Кюрдистан» онлайн - страница 24

— Кажи му още, че той трябва да освободи нашите артилеристи и да ги възнагради за страха им!

— И това ще му кажа. Но се опасявам, че беят ще поиска възнаграждение за изненадата, която му поднесохте. Сега приключваме. Потеглям, но ви предупреждавам за още нещо. Ако направите поразии в Шейх Ади, Али бей няма да ви пощади.

Станах, те сториха същото и тръгнаха.

Извиках отдолу Халеф и Ифра и им заповядах да оседлаят конете. Това ми отне малко време. После напуснахме къщата и се отправихме на път.

— Спрете тук! Идвам веднага.

Тръгнах надолу по долината, за да се уверя с очите си какво е било въздействието от оръдията. То бе ужасяващо, но все пак смекчено от това, че джесидите бяха вдигнали ранените турци, за да им окажат помощ според силите си. Върнах се обратно, въпреки че победителите ми подвикваха приятелски от окопите. Взех Халеф и Ифра с мен и се отправих покрай потока, за да изляза на пътя за Баадри. Предполагах, че някъде по-нагоре в тази посока ще срещна бея.

Когато минах покрай храма, каймакаминът стоеше с щаба си пред него. Той ми махна с ръка и аз се доближих.

[#1 Харадж (джизие) — данък, който мъжете немохамедани плащали на покорителите мохамедани. — Бел. прев.]

— Кажи още на бея, че трябва да заплати голяма сума и за смъртта на миралая.

— Струва ми се, че махреджът от Мосул се престарава с претенциите си, а аз предполагам, че беят също ще поиска голям откуп за убития парламентьор. Но ще предам думите ти.

Яздех покрай хора с мрачни лица. Някои ръце посягаха към камите, но Назир ага ме придружаваше, докато се намерих в безопасност. После той набързо се сбогува, защото времето напредваше.

— Ефенди, ще се видим ли някога?

— Само Аллах знае.

— Ти си моят спасител. Никога няма да те забравя и съм ти благодарен. Ако отново се срещнем някога, ще ми кажеш какво мога да направя за теб.

— Бог да те закриля! Може би някога ще те видя като миралай. Тогава дано да имаш по-добър късмет от този на Омар Амед!

Подадохме си ръце и се разделихме. Срещнах го отново след време, когато най-малко очаквах да го видя.

Само няколко крачки по-нататък зад един храст видяхме първия джесид. Той се бе осмелил да дойде толкова близо, за да е сигурен в целта си, ако сражението отново се разгори. Беше синът на Селек, моят преводач.

— Ефенди, ти си невредим! — извика отсреща Юсуф.

— Да, книгата на пир Камек при теб ли е?

— Не. Скрил съм я на сигурно място, където не може да пострада.

— Но ако бе паднал в боя, нямаше да я намеря.

— Ефенди, казах на няколко души къде е и те щяха да ти съобщят.

— Къде е беят?

— Горе, на стръмната скала, откъдето най-добре може да се наблюдава долината. Ела, ще те водя!

Юсуф метна пушката си на рамо и закрачи напред. Ние изкачихме възвишението и беше интересно да погледнем надолу към укритията, в които джесидите се бяха изправили, седяха или лежаха. Всички бяха готови при знака на техния предводител да започнат борбата с пълни сили. Тук още по-ясно, отколкото долу се виждаше, че турците бяха загубени, ако не успееха да се споразумеят с враговете си. На това място бях стоял с Али бей, когато наблюдавахме мнимите звезди, и сега, само часове по-късно, малката секта, която се бе осмелила да се вдигне на борба с войските на султана, бе победител.