Читать «Свят на смъртта I» онлайн - страница 66

— Рес, ти се разсмя, когато ти казах какво говорят градските хора за това, дето ви дават разни дрънкалки срещу храната. Какво всъщност ви дават в замяна?

— Всичко в известни граници — отвърна Рес. — Дребни промишлени стоки, като електронни части за предавателите ни. Неръждаеми сплави, които не можем да произвеждаме в нашите ковачници, режещи инструменти, атомно-електрически конвертори, които могат да добиват енергия от всички радиоактивни елементи. Такива неща. Те биха ни дали всичко, което поискаме в границите на разумното, стига да не е в списъка на забранените стоки. Имат ужасна нужда от храна.

— Ами забранените стоки…?

— Оръжия, разбира се, или всичко онова, което би могло да се преработи в мощно оръжие. Знаят, че произвеждаме барут, и затова не ни дават големи отливки, нито пък безшевни тръби, за да не можем да ги превърнем в тежки оръдия. Сами си дълбаем на ръка цевите на пушките, въпреки че с арбалет в джунглата се действа по-тихо и по-бързо. А и не им се иска много-много да знаем и затова единственото четиво, което стига до нас, са наръчници за техническа поддръжка, в които липсва основната теория. И последната забранена категория, за която знаеш… лекарствата. Това е единственото, което не мога да разбера, и то ме изпълва с изгаряща омраза при всяка смърт, която те биха могли да предотвратят.

— Знам какви основания имат — заяви Джейсън.

— Кажи ми ги тогава, защото аз не мога да се сетя за нито едно.

— Оцеляването… съвсем просто е. Съмнявам се дали ти е известно, но тяхното население непрекъснато намалява. Окончателното им изчезване от лицето на Пиръс е просто въпрос на години. Докато при вас населението вероятно се задържа на едно ниво, а не е изключено и леко да нараства, защото сте просъществували и без техните механични защитни съоръжения. Тъй че в града ви мразят и същевременно ви завиждат. Ако ви дадат лекарства и вие вземете, че преуспеете, нали ще спечелите битката, която те са загубили. Представям си, че ви търпят като едно необходимо зло, за да ги снабдявате с храна, а иначе желаят на всички ви смъртта.

— В това има смисъл — изръмжа Рес и удари с юмрук по леглото. — Какво друго може да се очаква от боклукчии, освен извратена логика. Те ни използват да ги храним, в замяна ни дават абсолютния минимум и същевременно ни откъсват от знанията, които ще ни измъкнат от това безсмислено съществуване. И още по-лошо, далеч по-лошо, откъсват ни от звездите и от останалата част от човечеството.

На лицето му се изписа такава омраза, че Джейсън неволно отстъпи крачка назад.

— Ти тук за диваци ли ни смяташ, Джейсън? Ние действаме и изглеждаме като животни, защото се налага да се борим за съществуването си на животинско равнище. Въпреки това знаем за звездите. Ей в онзи сандък отсреща, затворени херметически в метал, се намират около трийсет книги, всичките ни книги. Повечето са художествена литература, където се среща от време на време и малко история и обща наука. Стигат ни колкото да не се изгубят легендите за заселването ни тук, както и за останалата част от вселената. Ние виждаме как в града кацат кораби и знаем, че там горе има светове, за които само мечтаем, без някога да можем да ги посетим. Нима още се чудиш, че мразим тези зверове, които се наричат хора, и че моментално бихме ги унищожили, ако ни се удаде такава възможност? Имат право да държат оръжията надалеч от нас — иначе, ако можехме, бихме ги изтребили със същата сигурност, с която и слънцето изгрява сутрин, и бихме си взели всичко онова, от което са ни лишили.